Любовта висша сила - балет (Видео)

Той - с един крак, тя - с една ръка

Възможна ли е истинската любов?

http://globpeace.blogspot.com/
Преглед на блога

Международни фестивали в Азия (Видео)

Фестивал на песента и танца в Тайланд

Разговор с поетите (Посвещения)

Вместо интермедия
Георги Драмбозов

Светът е пълен само със вакханки,
а Евридика в мрака се е скрила...
На портите на ада бди архангел,
на портите на рая бди "горила".

Неизвергнат бях през шестдесет и трета -
поканих Евридика на "седянка".
Вход - само с комсомолските билети,
на входа -Блайнд Бой Фулър и Пол Анка.

Аз бях повратим с Павката Корчагин,
за Зоя плаках, пях със " три танкиста"...
Сега си тананикам тъпо чалга,
с носталгия по джаза и туиста.

И обяснявам мъдро тази участ -
да си роден след Втората световна,
с рефрен от "Сулика"1 " Санта Лучия"
и с ехото от атомната бомба.

И с вечната заблуда да живееш,
докато Свети Петър те повика -
горилите са братя на Орфия,
вакханките - сестри на Евредика.

Рей Чарлз
Георги Драмбозов

Два тъжни залеза, седефено пиано-
и тръгваш подир сенките на здрача...
Там хиляди нетрепващи оби отдавна
жадуват светлина и тихо плачат.

Желание изтръгва твоят влючен глас
от девствената плът на тишината.
Два залеза, два въглена горят пред нас,
но те не са очите на душата ти.

Очите на душата ти,
обречени на нежност непозната,
започват в нашите души да светят...
И всички ние тръгваме към извора на светлината:
Ти-зрящият.
след тебе ние -слепите.

Гершуин
Георги Драмбозов

Американецо, до мозъка на костите,
руснако с чист еврейски произход...
Послание за мир е твоята рапсодия
и тя към вечността намери брод...

Ти с ключа "сол", с ключе вълшебно на таланта си,
отключи в нас желязната врата.
Заплакаха цигулките...
Ах операта стана рок и тя!

И много здраве - от Сибир до Амазонка!
Бездарието няма кпай до днес.
Но ти прокара оня мост -
от класиката - в джаза, после - в рока...
И много поздрави от Порги.
И от Бес.

Когато розите цъфтяха(поезия, разкази)

рисунка от автора



Бяла роза

Облечена съм
в бяло.
Ще дойда
като бяла роза
в нощта,
окъпана
в чистота...
И любовта ми
като магия
ще разтвори
своите крила.

Обличай ме!
Душата ми жадува
за твоите слова:
“Обичам те!”
Снежнобяла роза
ще съм за теб
завинаги...
О, мили мой,
аз търся
твойто рамо...

Да приседнем тук,
смълчани
в тишината на брега;
И нашата любов
прегръща
изгряваща луна -
Това съм аз –
дна звезда,
а ти си онзи лъч
прекрасен,
запалил любовта.

Обличай ме!
Песента
на твоята цигулка
гали ми слуха
и трепвам
като чучулига морна,
сгушена в нощта.

Но жарта
в сърцето ми напира
и огънят
не спира да пламти;
С надежда
и копнеж
разкривам
изваяния образ
да блести
от красотата
на творението ти...

- А това съм аз –
облечена
в аромата
на цветята,
обгърнали ме
с топлина.

Снежнобяла роза
даряваш ми сега,
уханието
да събирам в пъпка
и разтворила
цвета си,
да те даря
с любовта си.

2008 г.


На път за фестивала

от Румяна Русева`

Поздрави на всички . Днес... имах повече свободно време и водих специален реазговор с Америка, т.е с мисис Чикоко сан (доц. по китайска традиционна медицина). Разказах ù, че досега мислено се свързвах с нея и предадох накратко съдържанието на темите за ново образование които съм обсъждала с български колеги. За ваше сведение може да кликнете на www.globpeace.blogspot.com. Тя одобри моето доброжелателно отношение да се опитам да осветля някои въпроси относно истинската любов и истинското приятелство. Довери ми, че във връзка с големите фестивали за вселенски мир, на които присъстваха редица високопоставени гости (главно посланници на мира и активни общественици) се проиветстваха с добре дошли и много хора на изкуството - актьори, художници, режисьори, писатели, поети и музиканти, които да покажат смисъла на живота и красотата в човешкото съществуване чрез своите художествени произведения. А те винаги ще бъдат най-високо оценяни, защото носят заряда на хармонията и универсалните ценности.
Обясних ù накратко моя житейски път и опитите ми да подпомогна нововъзрожденския български процес с проекти за ново образование и художествена литература. Мисис Чикоко сподели, че Нюйоркската филхармония прави нова обиколка за мир в света със известната оперна певица Секо Ли. Когато дойдат в София да не забравя да отида да ги слушам. Това го направих по-късно в зала България. А тя ми пожела успех в моите проекти и се разделихме до нови срещи.
Мислех си, че тепърва ще ми се наложи усилена работа по сортиране и систематизиране на всичко, което бих искала да свърша. За съжаление бях си докарала едно кармично натоварване и забавих процесите около тези дейности. Котато чух от лекция в Бялата къща на школата „ Изгрева” разбрах, че 1999 г. е била ползотворна за изчистване на личната карма. Това ми даде кураж и надежда, че съм си ускорила пътя , но и обещанието никога да не повтарям предишни грешки. Не ми оставаше нищо друго, освен да продължа с проектите си, които бях забавила.
И ето тези дни разбирам за провеждането на големия вселенски фестивал в Лондон. Преди месец в процес на неговата подготовка бях особено изненадана да видя известен съветник на английската кралица от индийски произход , от традицията на сикхите. Мисля си,че сега в Англия има много индийци, сякаш нарочно пратени, за да подготвят този първи европейски форум на мира и международната култура. След редица конференции на международната религиозна федерация за световен мир, в която участваше и внучката на Р. Тагор, в Индия трескаво се заработи по въвеждане на съвременни програми по етично възпитание. Макар че, трудностите бяха свързани с консерватизма на голяма част от безпросветното население, много млади индийци тръгваха смело по стъпките на своите предшесвеници.
Съвсем случайно, на един световен празник попаднах на двама високи и красиви мургави младежи - индийци, които бързо разбраха какво им говоря и започнаха да ми правят снимки. До тях малко встрани стоеше друг млад мъж с по-светла кожа и ослепителна детска усмивка. Когато погледнах към него той ми кимна с думите:
-Аз съм иранец. Сгоден съм за едно японско момиче.
Огледах се за да я видя, но той малко тъжно ми отвърна:
-Тя се изплаши и не поиска да дойде с мен .
При тези думи младежът просто въздъхна и добави:
-Трудна работа е това ...
Стори ми се ,че видях сълза в окото му. Аз го хванах за ръката и го погледнах в очите;
-Аз предпочитам да вървя по трънливия път на истината отколкото да се затварям в свои затвори - казах го на английски, защото и тримата младежи говореха английски.
Усетих сълзи и се поколебх какво друго да му кажа.
- Аз също съп правила опит да замина на Изток. Мислех да се омъжвам там. Но....
А той ме попита внимателно ме попита:
- Какво стана после..
Тогава сълзи рукнаха от очите ми.
-Моля те, прости ù. Щях да се омъжвам за човек от вашия край, ала родителите ми се притесниха и не разрешиха...Тогава войната не спираше...
-А после ?
- И все ми случва да се забъркам с трудни ситуации – арийците носят със себе си едно високомерие – знаеш смирението е много важно в този саможертвен път на единство.
Той забрави за миг болката си, защото му се стори, че виждаше сълзи в очите на девойката, която имаше същата ослепителна усмивка като него...
-То с всяка нация е така.
Такъв високообразован младеж не трябваше да изгуби вярата си. Той имаше силата да се пребори с негативизма на околните и да продължи да търси пътя към истинската любов, в която той вярваше.
Аз се върнах от празника заредена със нови сили. И след това леко отклонение, отново превлючвам на моята задача: да свържа моите български съмишленици от федерация за духовно единение „Роза” със западния и източен клон на Бялото братство, за да се върне мощен импулс на освобождение на подтиснатите народи.



Усмивката на роза

Румяна Русева

Хей, чужденецо! Знаеш ли
за моята страна? -
Загадъчна и неуловима,
познала робство и тъга
през сълзи ни говори:
-Елате в розовата долина!
Там е моето сърце!

-И аз те каня, ти ела,
тук, в розовата долина!
И не забравяй нито миг,
че с песните си се прочу
моята родина във всемира..

А тъкмо тя ни носи светлина -
лъч светъл на любов,
истина и красота -
Те носят ни мира
от Изтока далечен
до Запада при нас – мир
така желан на планетата Земя.....

Онази красота на розата
омайна,даряваща любов е
трудно уловима,
И да се слееш с нея е
копнеж вековен –
тя винаги ще носи
вдъхновение
за своите чеда –

И ето патриоти и светци,
са тръгнали към свобода...
Да цъфне цялата страна
с рози ароматни,
огрени в светлина.

Те кимат в долината,
канят всички ни с любов::
-Елате странници от път -
уморени, скръбни – елате пак ...

Вдъхнете моя аромат
и тръгнете по света,
за да дарите Любовта
на Майката – Земя.

2008 г.



Съучастница
Румяна Русева

В тези тежки дни когато
насилие, омраза се ширят,
една жена с покруса скръбна
и болезнена тъга
откри свойта самота.

Накъде да тръгне ? –
без роднините добри,
без дом и без деца –
а времената трудни
ù отнеха любовта.

Ала надежда тя не губеше -
работеше безспир,
за да изгрее светлината
по пътя ù в душевен мир.

С нестихнали копнежи,
сърцето вяра ù крепи,
другари си намери
сред птиците добри.

И същността ù нежна
търсеше изява
на нейното призвание,
тя обичаше земята
и вървеше с приятели.

И радостта ù бе голяма,
от срещата ù с един поет,
прие я той, а може би разбра,
и тогава с болка тя изплака:

- Благодаря Ви господине,
за Вашта добрина –
и бузите ù поруменяха .
- Но аз не съм в тон с този дом,
обичам музиката и словата
от страни на чудесата.

А мъжът ù се усмихна:
- Аз търся тъкмо този стил.
Спокойно, ти си работи,
За нищо се не тревожи.
Ще съм в бурята житейска
где спасявам планове човешки
от пътища забулени и жежки.

И тръгна тя със стъпки ,
смели, макар и малко плахи,
и делото я вдъхнови.
Не можеше без въздуха на любовта.
Небесна музика гальовно
ù стигаше слуха,
даваше ù слово хранещо духа..

Веднъж го срещна в тъмнината -
И той попита без да иска:
- Каква е тази музика, която ме
държи така унесен -
сякаш пойни птички пеят песен?

Тя смутено погледа си сведе:
-Господине, аз говоря с небето,
само то ме е приело.
Ревност сякаш се събуди
в сърцето гордо на мъжа ,
той смръщи вежди и отвърна:

-Какво говориш? Аз какъв съм,
не те ли приютих,
не изтръгнах ли те от тъга?
А сега в тази нощ
неблагодарност ми изказваш.

Жената бедна удиви се,
изгуби глас,
сърцето ù се сви
и тя тихо промълви:

-Що значат тез слова?
Да Ви следвам като Бог,
без оплакване и отклонения..
Но песента ми ще заглъхне,
а смъртта ще ме настигне.

И стана да си тръгва:
- Обичам свободата,
тя ми дава и крилата,
за сърцето да говоря...
и да търся красотата,
а не да ми налагат...

Но той пресече пътя ù с думи,
които стигнаха ума ù
- Останете. Нужна сте ми..
Тук в задухата на плача,
музиката ми помага,
да се съсредоточа,
и мислите си да избистря.

И ето времето изтече...
разбраха за една жена,
която свиреше
със светла музика в нощта.
Поетът победата оповести
и вино с гостите отпи.

- Къде е тя? Ние сме доволни,
че планът за нашата страна,
беше толкова блестящ
и разработен по вкуса
на силните души - в живота.
где всичко се руши,
ще изградиме ново царство ние.

Ала мястото ù празно бе -
никой не видя и никой не успя
да види как изглежда тя,
как сълзите напират
в нейната душа...

Решение бе взела да напусне,
поиска да се скрие в дън земя –
предала бе сърцето си
в порива на любовта.
И останала в градината на розите,
горестно заплака в тишината.

И музиката ù застена,
песните се чуваха едвам,
едвам...уморена от борбата...
Така поела пътя прашен,
без нова рокля и обувки,
застина и заплака –
далече от дома коварен,
сринал нейните мечти.

И поел човешки бъднини,
без извора единен
разкриващ Любовта,
нейният приятел остана
в размисъл
за новата доктрина за света.

2008 г.

Отвъд времето (разкази)

Спомен

от Румяна Русева

Тук е светло и приятно. Усещам стъпки зад гърба си – някой се приближава, но аз не виждам никого. Унесена съм, седнала на стола до масата. Да се обърна ли? Не, няма да видя никого. Вратата е затворена и никой не е влязъл. Просто го усещам. Не, струва ми се, че го виждам. Светла, стройна фигура на мъж застава до мен. Сякаш се навежда.
-Здравей! Как си? Мисля, че те познавам. Много ми е приятно.Няма ли да седнеш? - всъщност разговаряме телепатически.
Той кима утвърдително, но продължава да стои. Чувствам го като добър приятел. Не се страхувам.
„ Няма да седна”. Има в него нещо меко и приятно в излъчването му, макар че е светъл тип. Доброжелателен е. „ Кой си ти? „ „ Аз съм тук, за да те пазя." – сякаш ми говори. Смешно, той да ме пази ? От какво? И как ли? Но поради заниманията си с медитация започнах да улавям трептения и вибрации от други светове. „ Можеш ли да се досетиш, кой съм?" " Предполагам, че не би могла.” Така е помислих си само „ абсурд! Откъде да зная. Наистина, кой си ти?” Този дух ми се усмихва приятелски. И започвам да разбирам...” Lсе пак припомни ми ? Какво ще кажеш да си побъбрим. Не ми се играе на криеница. Хм, да не излезе, че те познавам отдавна. То спомените от минали животи нямат край...” Той продължава да се усмихва приятелски, лъчезарно, а дрехите му като нашите – съвременни. Облечен е в син пуловер, сива риза и сив панталон. Но не мога да го докосна. Не чувствам и нужда. Достатъчно е да усещам присъствието му. "Какво правиш тук?" – питам го. „ Ами опитвам се да те предпазя” и отново загадъчно ми се усмихна. Очите му са сини, а погледът топъл. Мисля, че започвам да се сещам. Да, струва ми се, че съм виждала този човек някъде. С този син пуловер и спортно телодложение. Сега вече е седнал срещу мен и ме гледа, някак особено. Мисля, че съм го виждала. Така, така още малко и ще кажа, че ми напомня на онези, в които се бях увличала от онези юношески романтични увлечения, а те си останаха платонически.А после щом човек беше вече опорочен и изморен любовта нямаше сили да разцъфти сред буренясалите тръни в душите ни. Имаше нещо особено в излъчването му. Наистина откъде ми дойде прилика? Но аз все се разминавах – всъщност, не знам дали не съм се спасявала по някакъв начин от бъдещата разруха на чувствата. Ето, че аз знаех отговора. Но се обърнах към него безпомощна. „ Защо е всичко това? „ И той ме разбра. „ Не, разбираш , защото е поради спомена." И гласът му става хрипкав, а после заглъхва. Не иска повече да говори. „ Не зная.. – все пак долавям – трудно ми беше да намеря подходящия. Беше ми тясно. Понякога се задушавах. Търсех себе си, този , който да ме приеме добре. Без мен те не можеха да те достигнат, нито пък ти да ги приемеш безрезервно.. Но днешното поколение не е като нашето. ..” Аз кимнах. „ Вярно, аз също се измъчвах объркана. С тези непрекъснати болки в главата и това напрежение. Да, нямаше кой да ме обича. Но ти искаше да намериш такъв, нали? „
„ Точно така.”– кимна ми на свой ред. „ Аз търся своята любима. Няма да се успокоя докато не я намеря.” Аз пък се смутих за миг. „ Да не би аз да съм заедно с нея едно цяло? А, мисля, че разбирам. Тъй като ти си дух, аз не мога да се омъжа за теб. Ти си ми просто приятел. Но жената, което е с мен е твоята духовна половинка.” „ Браво! „ – отново ми се усмихна на моята досетливост. „ Значи искаш да ме направиш щастлива заради твоята любов към нея?” „ Точно така”. „ А как ? Аз не искам вече да търся никого. Омръзна ми и не виждам смисъл. Искам да си почина.” Той ме поглежда изпитателно и скръства ръце на гърдите си. Очите му хитро и закачливо се присвиват. Сега виждам, че не сте толкова млад. Може би около четирдесетгодишен.” Ами много просто. Трябва да се намери оня, с когото да се обединя.” Аз стреснато го погледнах. „ Нали току-що Ви казах, че вече не искам да се срещам с никой. Защо ще ме набутвате пак някъде.” Образът стана тъжен. Но после ми се усмихна на моята наивност и невежество. Отдели си погледа от мен, встрани отвъд мен и въздъхна : „ Не, ти няма да спреш дотук. Не ти се разрешава. В теб живее духът на жената, която някога обожавах. Искам отново да се срещна с нея. Все още не мога да я доближа. Сигурен съм, че и тя страда. Твоето страдание и мъка са част от нейните. Защо да носиш и нейния товар? Не мага да те оставя да загинеш. Загива и тя. Затова съм около теб. Вързан съм до момента, в който се слея с нея. Загинеш ли, загивам и аз, защото жената ще те напусне и ще удължи престоя си в този ад”.
Вече ми е ясно, че става дума за някаква любов в миналото. Интересно ми е. „ И според теб докога ще чакаме?” „ Ще чакам докато се намери твоя партньор – този на когото да разчитам.” Иде ми да се разплача. Става ми мъчно. Сигурно тези двама души в миналото много са се обичали, но не са могли да се съберат. Не са се достигнали и сега тяхната мъка се пренася в настоящето. Но тя трябва да спре, най-после. И моето главоболие. Напрежението ми ще спадне защото и двата полюса ще намелат равновесие и хармония в сливането си. Но докато не се намери подходящ приносител на информация за възстановяването ни, нищо не можем да направим. „ Трябва да се моля за вас” – учудих се на алтруизма си. В този момент аз чувствах, че не мога да продължа и пак пожелах да им помогна.
Ето, че сега усещам някой ми подава информация. Виждам картини. Каква ли е тя? Престрашавам се да попитам „ Познаваше ли добре тази жена” Любовници ли бяхте? " Духът сериозно ми отвръща с „ и Да и Не”. И ме гледа право в очите. Аз съм развълнувана и питам отново, но с малко прегракнал глас: „ Кажи ми нещо за нея. Колко време сте били заедно? „ Той изглежда сериозен. Мечтателно зарейва поглед нагоре към ...небесните висини. „ Тя беше пианистка. „ „ Така ли? „ – стреснато питам. „ Но какво общо има с мен. Аз не умея да свиря на нищо. Само с малки деца горе долу мога да пея. А тя пееше ли? „ Почувствах се тъпо. Но духът кимна без коментар. „ Тя беше като ангел”- отвърна ми той, но продължи унесен в спомена. „ Още я виждам на подиума с бялата рокля, тъжна и самотна. В свиренето й имаше отчаян зов за живот. Тя самата носеше живота. Стресна ме и ме разтърси. Искаше ми се да се втурна веднага след нея. Чаках дълго в коридора и крачех неспокоен. Пушех. Изведнъж тя отвори вратата. И ме погледна изненадана. Очите й бяха тъмни, сякаш потъваш завинаги в тях. Струваше ми се, че ще изгубя. Забравих мисълта си. Какво щях да й кажа? Не , нямаше какво. Тя затвори вратата . Долу видях конферансието. Попитах го за координатите на пианистката и той ме погледна подозрително : „ Защо Ви са, господине. Без нейно знание, нищо не мога да направя. „ „ Но все пак можете да ми кажете, дали ще се забави много или ще бърза да си тръгва”. „ Да, доколкото знам, чакат я у дома и тя ще бърза да се прибере. „ Добре тогава имам да й изпратя един букет, но не зная на кой адрес” „А, това ли било. Ще ви го кажа тогава.” Тръгнах бързо към цветарския магазин. Поръчах голям букет цветя и пъхнах своето писмо преди да го изпратя. „ Госпожице, свирехте прекрасно. Бих искал да Ви видя. „ Подвоумих се как да се представя”
Тук вече духът сякаш закрачи неспокойно. „ Защо, да не сте бил някакъв престъпник?
Трябвало е да й обясните човешки, да не се чуди.” „ Хм , мислиш, че е лесно ли? Искаш ли да ти кажа истината. „ Чакай, чакай аз май помня нещо. И споменът ме заля. Отначало се поизплаших. Някаква вълна едва не ме събори. Затова затворих вратата. Обърках се. Сърцето ми биеше. Исках да се успокоя. Седнах на стола си закрила лице. Бузите ми горяха. И какво стана сега? Нищо. Поне не го попитах как се казва и дали не търси мен. Колко неучтиво. Измина време. Станах. „ Господинът още ли е навън?” Не, слязъл е долу. Нямаше го. Тръгнах си като насън. Защо го няма. Как така го няма! ? Не исках да повярвам. Струваше ми се, че ще полудея от отчаяние. Сякаш се бях видяла с единствения човек, който можеше да ме направи щастлива, а него го няма. Значи, не е той. Излъгала съм се. Така ми се е сторило.
На входната врата ме пресрещна конферансието. „ Госпожице, един господин поиска да ви подари букет цветя и попита за адреса Ви”. Сърцето ми затупа. И къде е той сега? „ Каза ли още нещо?” Не,не е казал.
На другия ден рано сутринта се почука на входната врата. Съседката отвори и ми звънна. Донесоха голям букет с цветя – бели и червени рози. Красота – вдъхнах им аромата. Почувствах се щастлива. Вътре имаше бележка. Но защо бе толкова кратка.
„ Госпожице, признателен съм Ви за вечерта, която ми подарихте да се наслаждавам на Вашето свирене. Но поради служебни задължения не съм в състояние да остана за дълго в града. Единственото нещо, което бих помолил е да ми позволите да Ви пиша. Всъщност тръгвам си утре вечер и бих могъл да Ви видя, ако желаете това още днес. Щом решите – пратете бележка на моя адрес”
Разбира се, разбира се. Защо не. Бих го видяла още веднъж. И бързо написах съгласието си. Същия ден излязох от квартирата, която бях наела и тръгнах към крайбрежната част на града. В кафе „ Парижани” ме чакаше, около 35 годишен светъл мъж, който веднага тръгна към мен. Носеше светла риза и син пуловер. Имаше немски акцент.
Изтръпнах. Седнах като поисках да узная с кого имам работа.
-Благодаря Ви за розите. Прекрасни са. Откъде знаете, че обичам рози?
-Вие самата сте като розата, госпожице. Излъчването Ви носеше аромата на една нежна и възвишена душа.
- Благодаря Ви. – клепките ми потрепнаха. Смутих се, но реших да бъда по-спокойна и по-хладнокръвна. – Но аз не зная с кого имам работа. С кого имам честта да разговарям.
При тези думи непознатият пребледня. Но се овладя бързо и твърдо ми отвърна:
-Името ми е Георг Щилер - немски офицер. – Искате да кажете, че сте гестаповец? – най-безцеремонно го запитах и извадих ветрилото си макар, че не ми бе толкова задушно. Ала нервността ми можеше да личи, а аз исках да изглеждам по-спокойна.
– Много сте проницателна. Признавам си, че е така.
-Тогава сигурно предполагате, че няма да срещнете очакваното от Вас отношение.
– Предполагах. За любовта няма граници.
Духът ме прекъсна и започна по-бързо да говори.
„ Лицето ù беше бледо и нежно, ала внезапно поруменя – досущ като розите. В очите й избухна пламък и тя сви черните си вежди.
-Да, няма граници, ако и двамата имат една и съща цел в живота си. Но... аз не виждам да имам с Вас нещо общо.
– Разбирам. И така да е. Аз не съм решил да Ви досаждам.
- Съжалавям, но не мога да отвърна на чувствата Ви.. – тя се запъна... ако имате такива.
Направих се, че не съм разбрал намека й и си тръгнахме. Изпратих я до дома й. Казах й – Вие ме предизвикахте да променя живота си. И аз ще го направя. Зная, че ме мислите за чудовище.
Тя мълчаливо наведе главата си и притвори вратата след себе си. Да, аз бях като прокажен за нея. За пръв път си давах сметка, че мога да изглеждам такъв на една красива жена. Никога не бях имал проблем с жените , ала те не ме и вълнуваха толкова много. Ставаше ми скучно и ги захвърлях като играчки. Тук захвърлиха мен като непотребна вещ. Една млада жена показваше сила защото умееше да се изразява чрез изкуството.
Заминах в Америка и й писах оттам. Исках да я убедя, че съм станал друг. Знаех, че ще ме убият за предателство и затова заминах надалеч. Тя не трябваше да бъде в опасност и подозрение. Обясних й, че ако не ме убият, ще дойда веднага след войната – изреждах й какви спасителни операции бях направил срещу хитлеристите. Знаех, че всеки миг може да ме разкрият и да ме убият. Тя също го знаеше и се пазеше. Но една вечер попаднах на един немски шпионин. Той бе разбрал какво съм направил за да проваля една тяхна опирация за саботаж и след седмица бях убит на среща в едно кафене.
„ А какво е станало с нея.?” „ Не знам. Ти трябва да го знаеш.” „ Аз ли? Не съм длъжна да съхранявам толкова много информация. „ Всъщност тя е починала млада. Да разболя се от туберкулоза и почина след десетина години. Пазеше си писмата и се надяваше да се появиш. Имаше голяма вяра. А, сигурно е мислела, че са те убили и е поискала да те последва.
„ Ето, виждаш ли, че знаеш. А сега искаш ли да ти разкажа какво чувствах докато си общувах с твоите приятели.?” Защо да ми разказваш? Не искам да ми се бъркаш в живота.” Е, добре, опитах се да се свържа с младежа, който обичаше приключенията и държеше статуетка на Хитлер у дома си. „ „ Ужас? И защо я държеше?” „ Защото някой от починалите около него духове го подтикват – били са на страната на нацистите.”
+ Е, добре, но нищо не излезе. Този Хитлер не ни помага, а напротив – отблъсква ме.” „ Точно така- тъжно проговори духът – За съжаление , ние с него имаме обща база, но тя ни пречи. Затова се опитах да потърся някой , който да не е свързан с този позор. Другият ти приятел пък вярваше, че и най-лошите хора ще отидат на добро място и ще бъдат спасени. И не правеше усилия, за да се промени.” „ А зная го. Нали в християнството са измислили, че спасението почива на вярата – или вярваш в Исус Христос или не вярваш.” Ставаше късно и вече ми омръзна целия този разговор. Станах от стола и закрачих из стаята. „ Знаете ли, аз вече разбрах, че няма какво да се оплаквам.”
„ Това трябваше да разбереш и да не роптаеш.” „ То, човек не може да се остави да го завличат и трябва да внимава. А сега, какво ще правим? Очакваме ли някого?”
„ Да, той иде и те очаква с нетърпение.” Ама, че го каза. А как ще го разпозная? „ „ Чрез сърцето си. Вслушвай се в него.”
Да, така е – когато вече не търсим никъде нищо. И идва момент , в който откриваме дълбоко в сърцето си истината за нашия живот.

1999 г.



–

Нарния или омагьосаната земя

Нарния : Поглед назад
от Холи Хартман

Според С. Луис всичко " започна с една картина на фавъна, който носеше чадър и пакети в снежната гора." И както читателите на " Лъвът вещицата и гардероба" добре знаят,този фавън е г-н Тимнус, който представи Луси Певенси на Нарния, омагьосаната земя на говорщи животни и жестоки битки.
Отакто бе публикувана първата книга през 1950 г. безброй много деца са проследявали приказките за земята, която Луди открива зад гардероба. И през последните 55 години " хрониките на Нарния" е направила над 100 милиона тираж като бе преведена на 30 езика.

Преди Нарния : Земята на животните.
Като дете С .Луис си съчинявал разкази за една земя където живеели животни. Като Нарния, тя била също обитавана от благородни животни, воини , убити в битки и сред тях достойно зайци който с рицарски дух са се втурвали на лов за мишки. Една такава мишка - герой Питър станала важна фигура в приказките. Малкият Луис написал серия приключения за тази земя и нейните съседи като създал цяла карта на измисления си свят.
Понякога Луис разказвал тези истории на брат си, докато седели върху палтата в гардероба на дядо си.

Войната и гардероба
Както децата Певенси, в " Лъва, вещицата и гардераба" много лондонски зеца са живеели в провинцията по време на военните нападения през Втората световна война. През тези години няколко групи деца останали в дома на самия писател.
" Аз никога не оценях децата", написа след години Луис, " до момента, в който войната не ги доведе до мен." По това време Луис започнал да си води записки за книгата , която разказвала за малкото момиче Люси. В един момент една момиченце започнало да го пита какво имало зад гардероба, който той пазел горе.Почти 10 години по-късно, Люси Певенси преминава през този гардероб в Нарния.
Читатели и академици едновременно прекарват много време да разсъждават върху различни теории относно начина, по който Луис замислил седемте хроники на Нарния. Всъщност Луис твърди, че не са били в главата му като поредица. " Когато написах Лъва, аз не знаех какво ще следва нанатък. " Тогава написах " Каспиян" като продължение и все още не мислех, че ще има още. Но когато приключих с пътешествията разбрах, че съм се лъгал.
Книгите започнали с три образа появили се пред погледа на Луис. " Всичко, което мога да ви кажа е, че картини идваха пред мен", обяснил писателя в едно интервю през 1860 г. Една такава картина била фавъна, друга - вещицата с шейната, а трета - един могъш и забележителен лъв. Луис го нарекъл "Аслан" - турската дума за лъв.
Някои почитатели считат, че пейзажа на Нарня е бил вдъхновен он планините в Северна Ирландия. Но всъщност " Нарния" е било името на древна римска колония в централна Италия по името на река Нера. Като дете Луис намерил името й в един атлас. По някаква случайност, съвременния град Нарни почита една местна светица " Блажена Люси от Нарния". Днешната катедрала на Нарния е присъединила един малък храм на името " Света Люси".

Истинската Люси
Доколко си спомнят читателите, книгата " Лъвът,вещицата и гардераба
е посветена на Люси Барфийлд - кръщелницата на Луис. Колкото и да е тъжно това, но тя се разболяла от мултипленна склероза 15 години след издаването на книгата, едно заболяване на нервната система което приковава на легло и лишава болния от способностт да се храни. Но когато тя била спомената в книгата животът й се е преобразил за радост на баща й.
До края на живота си Люси получавала писма от децата. Някои считали, че тя била Люси Певенси и я питали за Нарния. Други знаели , че е била болна и пишела само за да поздравят . И тя веднъж казва: " Какво прекрасно усещане изритвам в този ужасен свят, когато всички виждат в мен малката Люси."

Лъвове , кино и нещо повече
През 1990 г филмовата студия Парамонт ... се опитала да адаптира книгата за киното, но не успяла. Едва през 2005г. версията на Дисни не само връща действието към Втората световна война, но дава и на киноманите чувството за автентичност и въздействие на войната върху децата. Филмът е направен в Нова Зеландия с помощта на компанията за специални ефекти, който е работила за Властелинът на пръстените и Междузваздни войни и донесла 50 милиона разход. За ролята на децата участват неизвестни британски актьори - Скандар Кеинс, 14 г. като Едмънд, Уилиям Мосли, 18 г-. като Питър, Ана Попълуел, 16 г.в ролятя на Сюзан и 10 годишната Джорджия Хенли в ролята на Люси.
Основната идея във филма е борбата между доброто и злото. предстоят и други версии от серията Хрониките.
Превод Румяна Русева
Виж: www.factmonster.com/spot.narnia-lookback.html

Пътят към свободата ( Поезия )

Пътят
Румяна Русева

Небесната съдба
на нашата Любов
залута се за миг
в залеза
на хоризонта сивкав,
а небето бяло
пое пътеката на здрача,
запалил оранжевото колело –
хомота на живота,
родил ни в тъмно зарево.

Синя синева потъна в тъга
под лунните лъчи.
Тревата зашумя в полето,
жадно за вода.
Полските цветя сведоха глава,
в сън се залюля
гората в нощта...

Замислено поела по стъпките
самотни към твоето сърце,
се питам аз тревожно :
“Дали не съм във сън
или пък залутана
в пустинята
на хиляди сърца
разбити в любовта...

Аз търся Любовта,
ала Страдание намирам
по пътя в нощта.....
А то изгаря ми душата ,
отваря двери и сърца,
за да изгрее утрото
на Радостта.

Прокарал пътя в света
вървях аз с теб в Истина,
Любов и Красота.


Красотата
От Аспарух Вангелов

Красотата е и духовна,
Духовната –
не е греховна,
Чувства се в характера,
сърцето
Към нея се стреми и детето.
Изразена в обичта,
честността,
омайва с милостта,
търпимостта.
Това са съставки
на Любовта.
Красотата
ще спаси ли света?
При нея не виреят
лъжците,
винаги са презрени
крадците,
В тези истини
битува Раят,
това от древността
всички знаят.

Из „ Размисли и вълнения”, 2007 г.

Сега е модно да се говори
Людмила Игнатова

Сега е модно да се говори
за миналите животи.
Знам, че ние с теб
Вече сме се срещали
Във Вечността.
Идваш насреща усмихнат.

Сърцето ми тича пред мен
под ръка
със надежда,
а разумът ме дърпа
назад.
Със сигурност
Сърцето ми
е забравило
болката
и раните,
но разумът ги пази се,
някъде
във паметта ми.
Може би затова
Думите
замръзват
върху устните ми
непроизнесени,
а дланта ми се свива
като овъглен
есенен
лист
в пожара
на твойта ръка.
Из „Небесния хляб” , 2004 г