Самотата на търсача

Румяна Русева

Жената – Индиго

Не зная защо се родих
и.....какво ме доведе
на тази земя,
където не видях
ни дом ,
ни ласка...
или топлина?

Съвсем сама останах –
да търся
и намирам ответи,
мъдри като вековете,
на безкрайните въпроси
за истината, любовта..
И тръгнах.

По пътя на Мъдростта
аз тръгнах ,
все още непробудена...
И се спънах ...
Но болката донесе
светлина,
сърцето ми пое
виделина.

И аз разбрах...
Всеки грях довежда
до смъртта ,
а тя дебне – октопод
с пипала протегнати,
към хубостта
и невинността.

А те са безащитни
във свят
на мразовита зима –
свят на празнота...
Студът довежда
до смъртта
и ставаме човеци
нови,
само с откуп
от греха.

Да бъде ден –
ден на пролетта
чрез преданост синовна –
към майката – земя
и към родители –
строители
в духа на любовта...

Безмерна радост
ни дарява вечността,
а тя ни води
все в светлина
да търсим връзка
със света;
да се родим
отново в Любовта.

Румяна Русева
Вино

В памет на Рабиндранат Тагор*

Знаеш ли какво е “ махуа”?
Името на миризливо цвете
в Индия.
От него правят
силно вино,
което ни опива
със любов всемирна –

и всичко е така красиво,
чисто, живо, нежно
като вечността...

Любовта е сила
и очакване в безкрая
да се срещна с теб –
дори насън.
И когато идваш
зная, че ме чакаш там –

и аз ще дойда...
Вярвай в това.
Премина ли
отвъд смъртта,
ще разбера къде си...

В моята мечта те виждам –
очакваш ме, нали? –
Без тебe ще умра!
Но вярвам –

животът продължава
във всемира,
прегърнал ни душите
слети в любовта...

Моята мечта виждам
в малко цвете –
Зове се “махуа”...


* Рабинадранат Тагор – световно известен индийски писател от първата половина на 20 век, лауреат на Нобелова награда за мир.

Румяна Русева
Океанът на любовта

Любовта на океана
в нощта ме пази...
И питам се :
–Защо ?
И ето силните вълни
ме подемат към върха.

Житейската борба ме кара
в битка да посрещна
лице в лице смъртта.

А тя ме прави неуверен…
и тревожен,
по-чувствителен
и по-нищожен,
и прегърнат в страдание
да си спомня с топлина
приятелство в океана,
дарило ме с воля за борба.

И се почувствах птица
лекокрила – светла
и свободна.
И стигнала небето,
гълъбица
спусна се с вик,
за да даде сърцето си
в нощта.

И тя попита:
– Нима си този, понесъл
моята съдба?
Отвърна ù тих глас:
– Да, чакам твоята усмивка.
Ела с мен в нощта.
Видя тя умиращ гълъб в храста:
Жив ли бе все още? –
Отчаяно се завъртя,
осъзнала,
че гълъбът не е успял.

И скръбно установи смъртта му –
с внимание не я дари – умря,
паднал в шубрака на нощта,
гълъб тъжен не приел от нея
свободата...

Мария Георгиена
Самота

Самотна съм във този град,
където всичко ми е чуждо,
къде усеща се и смрад,
но той от мене има нужда.

Вървя сега сама напред,
пробивам новий път нагоре,
повтарям си един куплет:
"Живея само кат се боря!"

И вярвам, че ще дойде миг,
загърнат в злато и със свила,
ще ни открие своя лик
с милувка и усмивка мила.

Но знам - това е сън,
надежда моя и мечта,
а тъмнина се стеле вън
и тъжна, глуха самота.

И пак сама във този час,
далеч от весели забави,
вървя по тесен път тогаз,
утъпкан в тучните морави.

Сълза в окото ми блести,
сърцето е обвила,
но погледът ми пак искри
с присъщата за него сила.