Крал Бандемагус крачеше в залата си напред-назад като уловен вълк. Беше в много лошо настроение - вина за това имаше неговият син Мелеагант.
Мелеагант стоеше облагнат на прозореца и приличаше на смъмрено момче,макар че беше с една глава по-висок от баща си.
-Трбява да си загубил разума - викаше Бандемагус и го поглеждаше с яростен поглед - Не ти стига, че от години караш в кулата на замъка да гният рицари на кръглата маса,които си съумял да плениш единствено с подли клопки,ами сега си отмъкнал и кралицата! Дано Бог се смили над теб!Колко още смяташ, че крал Артур ще има търпение?
- Негова си е вината! -заинати се Меелагант. - Ако не беше ми изпратил на двубой онзи сенешал,ами някой от прочутите си рицари,той може би щеше да освободи пленените и да запази неговата съпруга. Друг е въпросът, че малцина биха могли да ме победят! - добави той суетливо.
-Ти си един надут самоховалко! - скастри го кралят - Не е ли по-добре да ме уведомиш какво възнамеряваш да правиш сега? Аз наредих да приютят крилаца Гиневра в най-хубавите покои за гости и да не си посмял да се мернеш там! Ясно ли ти ?
-Да, ясно ми е! - извика сега Мелеантаг. - Само че не смятам да ти се подчинявам! Пленниците,да речем,възнамерявам да освободя,но кралицата ще задържа! Защото е много красива и ще се оженя за нея!
Кралят протегна напред глава като разярен бик.
-Ще се ожениш за нея, така ли? - рече той съвсем бавно. - И какво ще кажат за това крал Артур и епископът,и папата в Рим? О, небеса,та ти си бил по-глупав,отколкото съм те смятал! Мислите ти не стигат по-далеч от носа ти! Махни се,моля те, от очите ми!Накарай да ти приготвят една баня, че по теб се е полепнал един пръст прах от препускането по пътя!
С оттекващи стъпки крал Бандемагус излезе от залата. Навън се поколеба за миг. Сетне закрачи надолу по коридора, водещ към покоите за гости. Насреща му се зададе камериерката, която бе изпратил да обслужва Гиневра.
- Иди и запитай кралицата дали желае да ме приеме? -заоявпда й той.
-Кралицата се изкъпа и се качи на кулата да си изсуши косата на слънце. - каза прислужницата.
(с. 274. от Аугусте Лехнер)
Няма коментари:
Публикуване на коментар