петък, 21 август 2009 г.
Стъпкана роза (Видео, поезия, разкази)
Стъпкана роза
Румяна Русева
В късeн ден на пролетта,
сред смълчаните листа,
той и тя преминаха,
загърнати в мъгла
като обрулен цвят в нощта.
И ето, разделят се с мъка и тъга -
тя плаче, а той трогнат от скръбта
се оглежда... и що да види –
малка бяла роза подала си
цвета сред градинската леха.
И зърнал бисерна сълза в окото,
младежът бързо се присегна
към розата уханна,
кимнала му с тез слова:
“Ела и ме вземи! И момичето
не ще те никога забрави.”
И младият човек
поел духа на любовта,
вдъхна аромата като подаде
нежно сам цвета
на любовта и красотата.
Девойката засмяно го погледна,
прегърна го с надежда,
и отбелязаха раздяла тежка -
той бе тръгнал на война,
далече от родната земя.
Но ето, че в града
рота се зададе от врага –
девойката посърна, залиня,
ни вест, ни кост от него,
месеци изминаха -
и то не един и два.
Един ден пощальонът спря
пред нейната врата:
-Не знаеш ли – попита той-
Той умря ! Погледни и прочети.
Подаде измокрено писмо,
а розите в двора клюмнаха глава.
И там на тротоара под тежкия ботуш
остана малка роза лъчезарна –
бяла като сняг, смачкана в студа,
стъпкана в калта на дъждовния ден –
Нежна роза сви се в любовта
на момъка загинал на война.
Румяна Русева
В късeн ден на пролетта,
сред смълчаните листа,
той и тя преминаха,
загърнати в мъгла
като обрулен цвят в нощта.
И ето, разделят се с мъка и тъга -
тя плаче, а той трогнат от скръбта
се оглежда... и що да види –
малка бяла роза подала си
цвета сред градинската леха.
И зърнал бисерна сълза в окото,
младежът бързо се присегна
към розата уханна,
кимнала му с тез слова:
“Ела и ме вземи! И момичето
не ще те никога забрави.”
И младият човек
поел духа на любовта,
вдъхна аромата като подаде
нежно сам цвета
на любовта и красотата.
Девойката засмяно го погледна,
прегърна го с надежда,
и отбелязаха раздяла тежка -
той бе тръгнал на война,
далече от родната земя.
Но ето, че в града
рота се зададе от врага –
девойката посърна, залиня,
ни вест, ни кост от него,
месеци изминаха -
и то не един и два.
Един ден пощальонът спря
пред нейната врата:
-Не знаеш ли – попита той-
Той умря ! Погледни и прочети.
Подаде измокрено писмо,
а розите в двора клюмнаха глава.
И там на тротоара под тежкия ботуш
остана малка роза лъчезарна –
бяла като сняг, смачкана в студа,
стъпкана в калта на дъждовния ден –
Нежна роза сви се в любовта
на момъка загинал на война.
сряда, 19 август 2009 г.
Възкресение на любовта (Диалoзи)
Облакът
В диалог с Гьоте
В този свят неновороден,
в устрем силен да летя,
удрям се жестоко,
падам в рани и пълзя.
Очите изнемогват да се взират
и да търсят истина след истина,
сметка да държа
за несправедливоста в света.
Но сбирам в едно сърце,
мъката на всички –
оклеветени, онеправдан,
отритнати от общността.
И тогава тръгнах да те търся
дори и в ада – там където
плач и болка ни връхлитат,
обсебват и душата.
И сладка нега ме заля,
отвориха се двери
и заструи сребриста ведрина.
„О,миг поспри!”- си казах
в тишината на зората.
И нейде в моето сърце,
Обагрено в кръвта на любовта,
в мрака стрелна се
и затуптя огнена звезда –
и аз видях те ...
Настъпи ден и слънце засия,
и облак бял се спусна в миг
тържествено под свода ;
С бързина на колесница
запърхаха крила на птица.
И грабната с нея в нощта,
потънах в безкрая,
за да надвия аз смъртта,
да станем неразделни в рая.
юни, 2009 г.
Румяна Русева
Безкрайност
В диалог с Анри Ноел
Ти виждал ли си бяла роза? –
Ухае със неземен аромат –
ефирен бриз донесъл ни безкрая –
„Усмивката на Бога” – казват -
носи тя невинност,чистота.
Символ е на вечноста,
и в упойващ блян прекрасен,
от ефира чувам песен –
песента на любовта
сбрала двама в копнеж ,
в копнеж за полет, красота.
Разказа им долових
за победа над смъртта
над илюзиите в света,
а те достигнали до брод,
разбили гордост и вражда.
И подарили си сърцата слети
като букет от сватбени цветя,
розите разтварят пъпки -
цъфтят с нежен аромат –
деца са на изгряващото слънце,
окъпани в лунна светлина.
юни, 2009 г.
Румяна Русева
В диалог с Гьоте
В този свят неновороден,
в устрем силен да летя,
удрям се жестоко,
падам в рани и пълзя.
Очите изнемогват да се взират
и да търсят истина след истина,
сметка да държа
за несправедливоста в света.
Но сбирам в едно сърце,
мъката на всички –
оклеветени, онеправдан,
отритнати от общността.
И тогава тръгнах да те търся
дори и в ада – там където
плач и болка ни връхлитат,
обсебват и душата.
И сладка нега ме заля,
отвориха се двери
и заструи сребриста ведрина.
„О,миг поспри!”- си казах
в тишината на зората.
И нейде в моето сърце,
Обагрено в кръвта на любовта,
в мрака стрелна се
и затуптя огнена звезда –
и аз видях те ...
Настъпи ден и слънце засия,
и облак бял се спусна в миг
тържествено под свода ;
С бързина на колесница
запърхаха крила на птица.
И грабната с нея в нощта,
потънах в безкрая,
за да надвия аз смъртта,
да станем неразделни в рая.
юни, 2009 г.
Румяна Русева
Безкрайност
В диалог с Анри Ноел
Ти виждал ли си бяла роза? –
Ухае със неземен аромат –
ефирен бриз донесъл ни безкрая –
„Усмивката на Бога” – казват -
носи тя невинност,чистота.
Символ е на вечноста,
и в упойващ блян прекрасен,
от ефира чувам песен –
песента на любовта
сбрала двама в копнеж ,
в копнеж за полет, красота.
Разказа им долових
за победа над смъртта
над илюзиите в света,
а те достигнали до брод,
разбили гордост и вражда.
И подарили си сърцата слети
като букет от сватбени цветя,
розите разтварят пъпки -
цъфтят с нежен аромат –
деца са на изгряващото слънце,
окъпани в лунна светлина.
юни, 2009 г.
Румяна Русева
Единение в любовта (Поезия)
Хълмът
Рупърт Брук
Изкачихме задъхани хълма обветрен,
Слънце, смях, целувахме тревата...
Ти каза: « Достойно преживяхме времената,
Остават земя, вятър, птичата песен
И когато остареем...» « Като мъртви,
Всичко наше свършва, животът изгрява
За други влюбени, други устни тръпни» -
Казах аз – « Сърцето ми те пожелава!»(
«Ние сме най-добрите на земята – тука,
Научили своя урок! Душите ни светли
Ще слезнат короновани с рози долу в мрака!»...
Смело и гордо всичко сме изрекли.
Засмяни се казахме най-истинни неща!
Ти неволно се обърна и заплака...
Превод Вълчо Камбуров
Звездичката
Вълчо Камбуров
Ти неотстъпно завладяваш
целия мой свят.
Раждане светло означаваш
За живот все още непазнат.
Ти си звездичка,
Една на небосклона,
Чиято светлинка
Далече мрак прогонва.
Маяк си ти за душа,
Всред океана заблудена.
Ти птица волна си,
Едва що полетяла.
Ти пълниш с радости,
С надежда мисъл осиротяла.
Ти ярък, красив цвят си
Всред тълпата без лице.
Ти нежни трепети си
В моето влюбено сърце.
Живот без аналог си,
Мярка за цялата вселена.
До съвършество,
от Бог Велик най-щедро
си сътворена.
Ти чудодеен възродител си
На душата разрушена.
Тяло и Дух,
Прекрасни, съвършена,
създадени и сложени
милостиво до мен,
в един мирен , отреден
за същества,родени
чисти, девствени,
преклонно свещени.
Аз влизам в теб,
А ти изпълваш мен!
Простор без граници
си ти, обична моя,
съставен само от любов...
В единството на две души
В единството на две души,
достигнали до тъждеството,
различието не може да руши,
а потвърждава само тържеството:
на този, който има чувство,
градено като част от цялост
и верността е туй изкуство,
което не допуска вялост,
на този, който преживява
емоциите на своя друг
и тъй равнище отстоява,
като съпруга или пък съпруг,
на този, който гледа отговорно
и път до другия намира
без, в бягството позорно,
самичък в удоволствия да умира,
на този, който всяка стъпка малка
чрез другия извършва
и няма, и една постъпка жалка,
в която любовта му да завършва,
на този, който любовта си носи
и в чистота я пази
и никога за милости не проси
и в униженията не лази,
на този, който, щом другият пропада,
готов е щедро да помага,
дори да мине и през ада-
в името на любовта да се излага.
Написано от Валери Рибаров - Mojsei
Неделя, 16 Август 2009 20:20 www.jivotyt.com
Каква по-тиха страст от тази
Потърсила във утрото докосване,
попадаш на милувка свята,
която, като чудо на миросване,
с любимия те прави слята.
Каква по-тиха страст от тази
да кажа радостно:"Приятен ден!"
защото чувствата ти ще запази
във труден миг, помислила за мен.
Чрез утринната си благословия
дарявам ти мига на чистотата,
защото с този дъх аз пия
страстта, която пази красотата.
Кристалът на страстта е вдъхновение -
струяща във душата светлина,
наричана от някои "озарение"
в смирената човешка добрина.
Душата ти, поела утринта,
в свежо утро се превръща
и в тази дивна красота,
усмивката ми топла те загръща.
А тя е бисер на човечност,
създаден в ден на Рождество,
за да засея утрото със вечност,
покълнала във вчерашното тържество.
Написано от Валери Рибаров - Mojsei
Сряда, 19 Август 2009 18:10 www.jivotyt.com
Рупърт Брук
Изкачихме задъхани хълма обветрен,
Слънце, смях, целувахме тревата...
Ти каза: « Достойно преживяхме времената,
Остават земя, вятър, птичата песен
И когато остареем...» « Като мъртви,
Всичко наше свършва, животът изгрява
За други влюбени, други устни тръпни» -
Казах аз – « Сърцето ми те пожелава!»(
«Ние сме най-добрите на земята – тука,
Научили своя урок! Душите ни светли
Ще слезнат короновани с рози долу в мрака!»...
Смело и гордо всичко сме изрекли.
Засмяни се казахме най-истинни неща!
Ти неволно се обърна и заплака...
Превод Вълчо Камбуров
Звездичката
Вълчо Камбуров
Ти неотстъпно завладяваш
целия мой свят.
Раждане светло означаваш
За живот все още непазнат.
Ти си звездичка,
Една на небосклона,
Чиято светлинка
Далече мрак прогонва.
Маяк си ти за душа,
Всред океана заблудена.
Ти птица волна си,
Едва що полетяла.
Ти пълниш с радости,
С надежда мисъл осиротяла.
Ти ярък, красив цвят си
Всред тълпата без лице.
Ти нежни трепети си
В моето влюбено сърце.
Живот без аналог си,
Мярка за цялата вселена.
До съвършество,
от Бог Велик най-щедро
си сътворена.
Ти чудодеен възродител си
На душата разрушена.
Тяло и Дух,
Прекрасни, съвършена,
създадени и сложени
милостиво до мен,
в един мирен , отреден
за същества,родени
чисти, девствени,
преклонно свещени.
Аз влизам в теб,
А ти изпълваш мен!
Простор без граници
си ти, обична моя,
съставен само от любов...
В единството на две души
В единството на две души,
достигнали до тъждеството,
различието не може да руши,
а потвърждава само тържеството:
на този, който има чувство,
градено като част от цялост
и верността е туй изкуство,
което не допуска вялост,
на този, който преживява
емоциите на своя друг
и тъй равнище отстоява,
като съпруга или пък съпруг,
на този, който гледа отговорно
и път до другия намира
без, в бягството позорно,
самичък в удоволствия да умира,
на този, който всяка стъпка малка
чрез другия извършва
и няма, и една постъпка жалка,
в която любовта му да завършва,
на този, който любовта си носи
и в чистота я пази
и никога за милости не проси
и в униженията не лази,
на този, който, щом другият пропада,
готов е щедро да помага,
дори да мине и през ада-
в името на любовта да се излага.
Написано от Валери Рибаров - Mojsei
Неделя, 16 Август 2009 20:20 www.jivotyt.com
Каква по-тиха страст от тази
Потърсила във утрото докосване,
попадаш на милувка свята,
която, като чудо на миросване,
с любимия те прави слята.
Каква по-тиха страст от тази
да кажа радостно:"Приятен ден!"
защото чувствата ти ще запази
във труден миг, помислила за мен.
Чрез утринната си благословия
дарявам ти мига на чистотата,
защото с този дъх аз пия
страстта, която пази красотата.
Кристалът на страстта е вдъхновение -
струяща във душата светлина,
наричана от някои "озарение"
в смирената човешка добрина.
Душата ти, поела утринта,
в свежо утро се превръща
и в тази дивна красота,
усмивката ми топла те загръща.
А тя е бисер на човечност,
създаден в ден на Рождество,
за да засея утрото със вечност,
покълнала във вчерашното тържество.
Написано от Валери Рибаров - Mojsei
Сряда, 19 Август 2009 18:10 www.jivotyt.com
Любовта висша сила - балет (Видео)
Той - с един крак, тя - с една ръка
Възможна ли е истинската любов?
http://globpeace.blogspot.com/
Преглед на блога
Възможна ли е истинската любов?
http://globpeace.blogspot.com/
Преглед на блога
Разговор с поетите (Посвещения)
Вместо интермедия
Георги Драмбозов
Светът е пълен само със вакханки,
а Евридика в мрака се е скрила...
На портите на ада бди архангел,
на портите на рая бди "горила".
Неизвергнат бях през шестдесет и трета -
поканих Евридика на "седянка".
Вход - само с комсомолските билети,
на входа -Блайнд Бой Фулър и Пол Анка.
Аз бях повратим с Павката Корчагин,
за Зоя плаках, пях със " три танкиста"...
Сега си тананикам тъпо чалга,
с носталгия по джаза и туиста.
И обяснявам мъдро тази участ -
да си роден след Втората световна,
с рефрен от "Сулика"1 " Санта Лучия"
и с ехото от атомната бомба.
И с вечната заблуда да живееш,
докато Свети Петър те повика -
горилите са братя на Орфия,
вакханките - сестри на Евредика.
Рей Чарлз
Георги Драмбозов
Два тъжни залеза, седефено пиано-
и тръгваш подир сенките на здрача...
Там хиляди нетрепващи оби отдавна
жадуват светлина и тихо плачат.
Желание изтръгва твоят влючен глас
от девствената плът на тишината.
Два залеза, два въглена горят пред нас,
но те не са очите на душата ти.
Очите на душата ти,
обречени на нежност непозната,
започват в нашите души да светят...
И всички ние тръгваме към извора на светлината:
Ти-зрящият.
след тебе ние -слепите.
Гершуин
Георги Драмбозов
Американецо, до мозъка на костите,
руснако с чист еврейски произход...
Послание за мир е твоята рапсодия
и тя към вечността намери брод...
Ти с ключа "сол", с ключе вълшебно на таланта си,
отключи в нас желязната врата.
Заплакаха цигулките...
Ах операта стана рок и тя!
И много здраве - от Сибир до Амазонка!
Бездарието няма кпай до днес.
Но ти прокара оня мост -
от класиката - в джаза, после - в рока...
И много поздрави от Порги.
И от Бес.
Георги Драмбозов
Светът е пълен само със вакханки,
а Евридика в мрака се е скрила...
На портите на ада бди архангел,
на портите на рая бди "горила".
Неизвергнат бях през шестдесет и трета -
поканих Евридика на "седянка".
Вход - само с комсомолските билети,
на входа -Блайнд Бой Фулър и Пол Анка.
Аз бях повратим с Павката Корчагин,
за Зоя плаках, пях със " три танкиста"...
Сега си тананикам тъпо чалга,
с носталгия по джаза и туиста.
И обяснявам мъдро тази участ -
да си роден след Втората световна,
с рефрен от "Сулика"1 " Санта Лучия"
и с ехото от атомната бомба.
И с вечната заблуда да живееш,
докато Свети Петър те повика -
горилите са братя на Орфия,
вакханките - сестри на Евредика.
Рей Чарлз
Георги Драмбозов
Два тъжни залеза, седефено пиано-
и тръгваш подир сенките на здрача...
Там хиляди нетрепващи оби отдавна
жадуват светлина и тихо плачат.
Желание изтръгва твоят влючен глас
от девствената плът на тишината.
Два залеза, два въглена горят пред нас,
но те не са очите на душата ти.
Очите на душата ти,
обречени на нежност непозната,
започват в нашите души да светят...
И всички ние тръгваме към извора на светлината:
Ти-зрящият.
след тебе ние -слепите.
Гершуин
Георги Драмбозов
Американецо, до мозъка на костите,
руснако с чист еврейски произход...
Послание за мир е твоята рапсодия
и тя към вечността намери брод...
Ти с ключа "сол", с ключе вълшебно на таланта си,
отключи в нас желязната врата.
Заплакаха цигулките...
Ах операта стана рок и тя!
И много здраве - от Сибир до Амазонка!
Бездарието няма кпай до днес.
Но ти прокара оня мост -
от класиката - в джаза, после - в рока...
И много поздрави от Порги.
И от Бес.
понеделник, 17 август 2009 г.
Когато розите цъфтяха(поезия, разкази)
рисунка от автораБяла роза
Облечена съм
в бяло.
Ще дойда
като бяла роза
в нощта,
окъпана
в чистота...
И любовта ми
като магия
ще разтвори
своите крила.
Обличай ме!
Душата ми жадува
за твоите слова:
“Обичам те!”
Снежнобяла роза
ще съм за теб
завинаги...
О, мили мой,
аз търся
твойто рамо...
Да приседнем тук,
смълчани
в тишината на брега;
И нашата любов
прегръща
изгряваща луна -
Това съм аз –
дна звезда,
а ти си онзи лъч
прекрасен,
запалил любовта.
Обличай ме!
Песента
на твоята цигулка
гали ми слуха
и трепвам
като чучулига морна,
сгушена в нощта.
Но жарта
в сърцето ми напира
и огънят
не спира да пламти;
С надежда
и копнеж
разкривам
изваяния образ
да блести
от красотата
на творението ти...
- А това съм аз –
облечена
в аромата
на цветята,
обгърнали ме
с топлина.
Снежнобяла роза
даряваш ми сега,
уханието
да събирам в пъпка
и разтворила
цвета си,
да те даря
с любовта си.
2008 г.
На път за фестивала
от Румяна Русева`
Поздрави на всички . Днес... имах повече свободно време и водих специален реазговор с Америка, т.е с мисис Чикоко сан (доц. по китайска традиционна медицина). Разказах ù, че досега мислено се свързвах с нея и предадох накратко съдържанието на темите за ново образование които съм обсъждала с български колеги. За ваше сведение може да кликнете на www.globpeace.blogspot.com. Тя одобри моето доброжелателно отношение да се опитам да осветля някои въпроси относно истинската любов и истинското приятелство. Довери ми, че във връзка с големите фестивали за вселенски мир, на които присъстваха редица високопоставени гости (главно посланници на мира и активни общественици) се проиветстваха с добре дошли и много хора на изкуството - актьори, художници, режисьори, писатели, поети и музиканти, които да покажат смисъла на живота и красотата в човешкото съществуване чрез своите художествени произведения. А те винаги ще бъдат най-високо оценяни, защото носят заряда на хармонията и универсалните ценности.
Обясних ù накратко моя житейски път и опитите ми да подпомогна нововъзрожденския български процес с проекти за ново образование и художествена литература. Мисис Чикоко сподели, че Нюйоркската филхармония прави нова обиколка за мир в света със известната оперна певица Секо Ли. Когато дойдат в София да не забравя да отида да ги слушам. Това го направих по-късно в зала България. А тя ми пожела успех в моите проекти и се разделихме до нови срещи.
Мислех си, че тепърва ще ми се наложи усилена работа по сортиране и систематизиране на всичко, което бих искала да свърша. За съжаление бях си докарала едно кармично натоварване и забавих процесите около тези дейности. Котато чух от лекция в Бялата къща на школата „ Изгрева” разбрах, че 1999 г. е била ползотворна за изчистване на личната карма. Това ми даде кураж и надежда, че съм си ускорила пътя , но и обещанието никога да не повтарям предишни грешки. Не ми оставаше нищо друго, освен да продължа с проектите си, които бях забавила.
И ето тези дни разбирам за провеждането на големия вселенски фестивал в Лондон. Преди месец в процес на неговата подготовка бях особено изненадана да видя известен съветник на английската кралица от индийски произход , от традицията на сикхите. Мисля си,че сега в Англия има много индийци, сякаш нарочно пратени, за да подготвят този първи европейски форум на мира и международната култура. След редица конференции на международната религиозна федерация за световен мир, в която участваше и внучката на Р. Тагор, в Индия трескаво се заработи по въвеждане на съвременни програми по етично възпитание. Макар че, трудностите бяха свързани с консерватизма на голяма част от безпросветното население, много млади индийци тръгваха смело по стъпките на своите предшесвеници.
Съвсем случайно, на един световен празник попаднах на двама високи и красиви мургави младежи - индийци, които бързо разбраха какво им говоря и започнаха да ми правят снимки. До тях малко встрани стоеше друг млад мъж с по-светла кожа и ослепителна детска усмивка. Когато погледнах към него той ми кимна с думите:
-Аз съм иранец. Сгоден съм за едно японско момиче.
Огледах се за да я видя, но той малко тъжно ми отвърна:
-Тя се изплаши и не поиска да дойде с мен .
При тези думи младежът просто въздъхна и добави:
-Трудна работа е това ...
Стори ми се ,че видях сълза в окото му. Аз го хванах за ръката и го погледнах в очите;
-Аз предпочитам да вървя по трънливия път на истината отколкото да се затварям в свои затвори - казах го на английски, защото и тримата младежи говореха английски.
Усетих сълзи и се поколебх какво друго да му кажа.
- Аз също съп правила опит да замина на Изток. Мислех да се омъжвам там. Но....
А той ме попита внимателно ме попита:
- Какво стана после..
Тогава сълзи рукнаха от очите ми.
-Моля те, прости ù. Щях да се омъжвам за човек от вашия край, ала родителите ми се притесниха и не разрешиха...Тогава войната не спираше...
-А после ?
- И все ми случва да се забъркам с трудни ситуации – арийците носят със себе си едно високомерие – знаеш смирението е много важно в този саможертвен път на единство.
Той забрави за миг болката си, защото му се стори, че виждаше сълзи в очите на девойката, която имаше същата ослепителна усмивка като него...
-То с всяка нация е така.
Такъв високообразован младеж не трябваше да изгуби вярата си. Той имаше силата да се пребори с негативизма на околните и да продължи да търси пътя към истинската любов, в която той вярваше.
Аз се върнах от празника заредена със нови сили. И след това леко отклонение, отново превлючвам на моята задача: да свържа моите български съмишленици от федерация за духовно единение „Роза” със западния и източен клон на Бялото братство, за да се върне мощен импулс на освобождение на подтиснатите народи.
Усмивката на роза
Румяна Русева
Хей, чужденецо! Знаеш ли
за моята страна? -
Загадъчна и неуловима,
познала робство и тъга
през сълзи ни говори:
-Елате в розовата долина!
Там е моето сърце!
-И аз те каня, ти ела,
тук, в розовата долина!
И не забравяй нито миг,
че с песните си се прочу
моята родина във всемира..
А тъкмо тя ни носи светлина -
лъч светъл на любов,
истина и красота -
Те носят ни мира
от Изтока далечен
до Запада при нас – мир
така желан на планетата Земя.....
Онази красота на розата
омайна,даряваща любов е
трудно уловима,
И да се слееш с нея е
копнеж вековен –
тя винаги ще носи
вдъхновение
за своите чеда –
И ето патриоти и светци,
са тръгнали към свобода...
Да цъфне цялата страна
с рози ароматни,
огрени в светлина.
Те кимат в долината,
канят всички ни с любов::
-Елате странници от път -
уморени, скръбни – елате пак ...
Вдъхнете моя аромат
и тръгнете по света,
за да дарите Любовта
на Майката – Земя.
2008 г.
Съучастница
Румяна Русева
В тези тежки дни когато
насилие, омраза се ширят,
една жена с покруса скръбна
и болезнена тъга
откри свойта самота.
Накъде да тръгне ? –
без роднините добри,
без дом и без деца –
а времената трудни
ù отнеха любовта.
Ала надежда тя не губеше -
работеше безспир,
за да изгрее светлината
по пътя ù в душевен мир.
С нестихнали копнежи,
сърцето вяра ù крепи,
другари си намери
сред птиците добри.
И същността ù нежна
търсеше изява
на нейното призвание,
тя обичаше земята
и вървеше с приятели.
И радостта ù бе голяма,
от срещата ù с един поет,
прие я той, а може би разбра,
и тогава с болка тя изплака:
- Благодаря Ви господине,
за Вашта добрина –
и бузите ù поруменяха .
- Но аз не съм в тон с този дом,
обичам музиката и словата
от страни на чудесата.
А мъжът ù се усмихна:
- Аз търся тъкмо този стил.
Спокойно, ти си работи,
За нищо се не тревожи.
Ще съм в бурята житейска
где спасявам планове човешки
от пътища забулени и жежки.
И тръгна тя със стъпки ,
смели, макар и малко плахи,
и делото я вдъхнови.
Не можеше без въздуха на любовта.
Небесна музика гальовно
ù стигаше слуха,
даваше ù слово хранещо духа..
Веднъж го срещна в тъмнината -
И той попита без да иска:
- Каква е тази музика, която ме
държи така унесен -
сякаш пойни птички пеят песен?
Тя смутено погледа си сведе:
-Господине, аз говоря с небето,
само то ме е приело.
Ревност сякаш се събуди
в сърцето гордо на мъжа ,
той смръщи вежди и отвърна:
-Какво говориш? Аз какъв съм,
не те ли приютих,
не изтръгнах ли те от тъга?
А сега в тази нощ
неблагодарност ми изказваш.
Жената бедна удиви се,
изгуби глас,
сърцето ù се сви
и тя тихо промълви:
-Що значат тез слова?
Да Ви следвам като Бог,
без оплакване и отклонения..
Но песента ми ще заглъхне,
а смъртта ще ме настигне.
И стана да си тръгва:
- Обичам свободата,
тя ми дава и крилата,
за сърцето да говоря...
и да търся красотата,
а не да ми налагат...
Но той пресече пътя ù с думи,
които стигнаха ума ù
- Останете. Нужна сте ми..
Тук в задухата на плача,
музиката ми помага,
да се съсредоточа,
и мислите си да избистря.
И ето времето изтече...
разбраха за една жена,
която свиреше
със светла музика в нощта.
Поетът победата оповести
и вино с гостите отпи.
- Къде е тя? Ние сме доволни,
че планът за нашата страна,
беше толкова блестящ
и разработен по вкуса
на силните души - в живота.
где всичко се руши,
ще изградиме ново царство ние.
Ала мястото ù празно бе -
никой не видя и никой не успя
да види как изглежда тя,
как сълзите напират
в нейната душа...
Решение бе взела да напусне,
поиска да се скрие в дън земя –
предала бе сърцето си
в порива на любовта.
И останала в градината на розите,
горестно заплака в тишината.
И музиката ù застена,
песните се чуваха едвам,
едвам...уморена от борбата...
Така поела пътя прашен,
без нова рокля и обувки,
застина и заплака –
далече от дома коварен,
сринал нейните мечти.
И поел човешки бъднини,
без извора единен
разкриващ Любовта,
нейният приятел остана
в размисъл
за новата доктрина за света.
2008 г.
Отвъд времето (разкази)
Спомен
от Румяна Русева
Тук е светло и приятно. Усещам стъпки зад гърба си – някой се приближава, но аз не виждам никого. Унесена съм, седнала на стола до масата. Да се обърна ли? Не, няма да видя никого. Вратата е затворена и никой не е влязъл. Просто го усещам. Не, струва ми се, че го виждам. Светла, стройна фигура на мъж застава до мен. Сякаш се навежда.
-Здравей! Как си? Мисля, че те познавам. Много ми е приятно.Няма ли да седнеш? - всъщност разговаряме телепатически.
Той кима утвърдително, но продължава да стои. Чувствам го като добър приятел. Не се страхувам.
„ Няма да седна”. Има в него нещо меко и приятно в излъчването му, макар че е светъл тип. Доброжелателен е. „ Кой си ти? „ „ Аз съм тук, за да те пазя." – сякаш ми говори. Смешно, той да ме пази ? От какво? И как ли? Но поради заниманията си с медитация започнах да улавям трептения и вибрации от други светове. „ Можеш ли да се досетиш, кой съм?" " Предполагам, че не би могла.” Така е помислих си само „ абсурд! Откъде да зная. Наистина, кой си ти?” Този дух ми се усмихва приятелски. И започвам да разбирам...” Lсе пак припомни ми ? Какво ще кажеш да си побъбрим. Не ми се играе на криеница. Хм, да не излезе, че те познавам отдавна. То спомените от минали животи нямат край...” Той продължава да се усмихва приятелски, лъчезарно, а дрехите му като нашите – съвременни. Облечен е в син пуловер, сива риза и сив панталон. Но не мога да го докосна. Не чувствам и нужда. Достатъчно е да усещам присъствието му. "Какво правиш тук?" – питам го. „ Ами опитвам се да те предпазя” и отново загадъчно ми се усмихна. Очите му са сини, а погледът топъл. Мисля, че започвам да се сещам. Да, струва ми се, че съм виждала този човек някъде. С този син пуловер и спортно телодложение. Сега вече е седнал срещу мен и ме гледа, някак особено. Мисля, че съм го виждала. Така, така още малко и ще кажа, че ми напомня на онези, в които се бях увличала от онези юношески романтични увлечения, а те си останаха платонически.А после щом човек беше вече опорочен и изморен любовта нямаше сили да разцъфти сред буренясалите тръни в душите ни. Имаше нещо особено в излъчването му. Наистина откъде ми дойде прилика? Но аз все се разминавах – всъщност, не знам дали не съм се спасявала по някакъв начин от бъдещата разруха на чувствата. Ето, че аз знаех отговора. Но се обърнах към него безпомощна. „ Защо е всичко това? „ И той ме разбра. „ Не, разбираш , защото е поради спомена." И гласът му става хрипкав, а после заглъхва. Не иска повече да говори. „ Не зная.. – все пак долавям – трудно ми беше да намеря подходящия. Беше ми тясно. Понякога се задушавах. Търсех себе си, този , който да ме приеме добре. Без мен те не можеха да те достигнат, нито пък ти да ги приемеш безрезервно.. Но днешното поколение не е като нашето. ..” Аз кимнах. „ Вярно, аз също се измъчвах объркана. С тези непрекъснати болки в главата и това напрежение. Да, нямаше кой да ме обича. Но ти искаше да намериш такъв, нали? „
„ Точно така.”– кимна ми на свой ред. „ Аз търся своята любима. Няма да се успокоя докато не я намеря.” Аз пък се смутих за миг. „ Да не би аз да съм заедно с нея едно цяло? А, мисля, че разбирам. Тъй като ти си дух, аз не мога да се омъжа за теб. Ти си ми просто приятел. Но жената, което е с мен е твоята духовна половинка.” „ Браво! „ – отново ми се усмихна на моята досетливост. „ Значи искаш да ме направиш щастлива заради твоята любов към нея?” „ Точно така”. „ А как ? Аз не искам вече да търся никого. Омръзна ми и не виждам смисъл. Искам да си почина.” Той ме поглежда изпитателно и скръства ръце на гърдите си. Очите му хитро и закачливо се присвиват. Сега виждам, че не сте толкова млад. Може би около четирдесетгодишен.” Ами много просто. Трябва да се намери оня, с когото да се обединя.” Аз стреснато го погледнах. „ Нали току-що Ви казах, че вече не искам да се срещам с никой. Защо ще ме набутвате пак някъде.” Образът стана тъжен. Но после ми се усмихна на моята наивност и невежество. Отдели си погледа от мен, встрани отвъд мен и въздъхна : „ Не, ти няма да спреш дотук. Не ти се разрешава. В теб живее духът на жената, която някога обожавах. Искам отново да се срещна с нея. Все още не мога да я доближа. Сигурен съм, че и тя страда. Твоето страдание и мъка са част от нейните. Защо да носиш и нейния товар? Не мага да те оставя да загинеш. Загива и тя. Затова съм около теб. Вързан съм до момента, в който се слея с нея. Загинеш ли, загивам и аз, защото жената ще те напусне и ще удължи престоя си в този ад”.
Вече ми е ясно, че става дума за някаква любов в миналото. Интересно ми е. „ И според теб докога ще чакаме?” „ Ще чакам докато се намери твоя партньор – този на когото да разчитам.” Иде ми да се разплача. Става ми мъчно. Сигурно тези двама души в миналото много са се обичали, но не са могли да се съберат. Не са се достигнали и сега тяхната мъка се пренася в настоящето. Но тя трябва да спре, най-после. И моето главоболие. Напрежението ми ще спадне защото и двата полюса ще намелат равновесие и хармония в сливането си. Но докато не се намери подходящ приносител на информация за възстановяването ни, нищо не можем да направим. „ Трябва да се моля за вас” – учудих се на алтруизма си. В този момент аз чувствах, че не мога да продължа и пак пожелах да им помогна.
Ето, че сега усещам някой ми подава информация. Виждам картини. Каква ли е тя? Престрашавам се да попитам „ Познаваше ли добре тази жена” Любовници ли бяхте? " Духът сериозно ми отвръща с „ и Да и Не”. И ме гледа право в очите. Аз съм развълнувана и питам отново, но с малко прегракнал глас: „ Кажи ми нещо за нея. Колко време сте били заедно? „ Той изглежда сериозен. Мечтателно зарейва поглед нагоре към ...небесните висини. „ Тя беше пианистка. „ „ Така ли? „ – стреснато питам. „ Но какво общо има с мен. Аз не умея да свиря на нищо. Само с малки деца горе долу мога да пея. А тя пееше ли? „ Почувствах се тъпо. Но духът кимна без коментар. „ Тя беше като ангел”- отвърна ми той, но продължи унесен в спомена. „ Още я виждам на подиума с бялата рокля, тъжна и самотна. В свиренето й имаше отчаян зов за живот. Тя самата носеше живота. Стресна ме и ме разтърси. Искаше ми се да се втурна веднага след нея. Чаках дълго в коридора и крачех неспокоен. Пушех. Изведнъж тя отвори вратата. И ме погледна изненадана. Очите й бяха тъмни, сякаш потъваш завинаги в тях. Струваше ми се, че ще изгубя. Забравих мисълта си. Какво щях да й кажа? Не , нямаше какво. Тя затвори вратата . Долу видях конферансието. Попитах го за координатите на пианистката и той ме погледна подозрително : „ Защо Ви са, господине. Без нейно знание, нищо не мога да направя. „ „ Но все пак можете да ми кажете, дали ще се забави много или ще бърза да си тръгва”. „ Да, доколкото знам, чакат я у дома и тя ще бърза да се прибере. „ Добре тогава имам да й изпратя един букет, но не зная на кой адрес” „А, това ли било. Ще ви го кажа тогава.” Тръгнах бързо към цветарския магазин. Поръчах голям букет цветя и пъхнах своето писмо преди да го изпратя. „ Госпожице, свирехте прекрасно. Бих искал да Ви видя. „ Подвоумих се как да се представя”
Тук вече духът сякаш закрачи неспокойно. „ Защо, да не сте бил някакъв престъпник?
Трябвало е да й обясните човешки, да не се чуди.” „ Хм , мислиш, че е лесно ли? Искаш ли да ти кажа истината. „ Чакай, чакай аз май помня нещо. И споменът ме заля. Отначало се поизплаших. Някаква вълна едва не ме събори. Затова затворих вратата. Обърках се. Сърцето ми биеше. Исках да се успокоя. Седнах на стола си закрила лице. Бузите ми горяха. И какво стана сега? Нищо. Поне не го попитах как се казва и дали не търси мен. Колко неучтиво. Измина време. Станах. „ Господинът още ли е навън?” Не, слязъл е долу. Нямаше го. Тръгнах си като насън. Защо го няма. Как така го няма! ? Не исках да повярвам. Струваше ми се, че ще полудея от отчаяние. Сякаш се бях видяла с единствения човек, който можеше да ме направи щастлива, а него го няма. Значи, не е той. Излъгала съм се. Така ми се е сторило.
На входната врата ме пресрещна конферансието. „ Госпожице, един господин поиска да ви подари букет цветя и попита за адреса Ви”. Сърцето ми затупа. И къде е той сега? „ Каза ли още нещо?” Не,не е казал.
На другия ден рано сутринта се почука на входната врата. Съседката отвори и ми звънна. Донесоха голям букет с цветя – бели и червени рози. Красота – вдъхнах им аромата. Почувствах се щастлива. Вътре имаше бележка. Но защо бе толкова кратка.
„ Госпожице, признателен съм Ви за вечерта, която ми подарихте да се наслаждавам на Вашето свирене. Но поради служебни задължения не съм в състояние да остана за дълго в града. Единственото нещо, което бих помолил е да ми позволите да Ви пиша. Всъщност тръгвам си утре вечер и бих могъл да Ви видя, ако желаете това още днес. Щом решите – пратете бележка на моя адрес”
Разбира се, разбира се. Защо не. Бих го видяла още веднъж. И бързо написах съгласието си. Същия ден излязох от квартирата, която бях наела и тръгнах към крайбрежната част на града. В кафе „ Парижани” ме чакаше, около 35 годишен светъл мъж, който веднага тръгна към мен. Носеше светла риза и син пуловер. Имаше немски акцент.
Изтръпнах. Седнах като поисках да узная с кого имам работа.
-Благодаря Ви за розите. Прекрасни са. Откъде знаете, че обичам рози?
-Вие самата сте като розата, госпожице. Излъчването Ви носеше аромата на една нежна и възвишена душа.
- Благодаря Ви. – клепките ми потрепнаха. Смутих се, но реших да бъда по-спокойна и по-хладнокръвна. – Но аз не зная с кого имам работа. С кого имам честта да разговарям.
При тези думи непознатият пребледня. Но се овладя бързо и твърдо ми отвърна:
-Името ми е Георг Щилер - немски офицер. – Искате да кажете, че сте гестаповец? – най-безцеремонно го запитах и извадих ветрилото си макар, че не ми бе толкова задушно. Ала нервността ми можеше да личи, а аз исках да изглеждам по-спокойна.
– Много сте проницателна. Признавам си, че е така.
-Тогава сигурно предполагате, че няма да срещнете очакваното от Вас отношение.
– Предполагах. За любовта няма граници.
Духът ме прекъсна и започна по-бързо да говори.
„ Лицето ù беше бледо и нежно, ала внезапно поруменя – досущ като розите. В очите й избухна пламък и тя сви черните си вежди.
-Да, няма граници, ако и двамата имат една и съща цел в живота си. Но... аз не виждам да имам с Вас нещо общо.
– Разбирам. И така да е. Аз не съм решил да Ви досаждам.
- Съжалавям, но не мога да отвърна на чувствата Ви.. – тя се запъна... ако имате такива.
Направих се, че не съм разбрал намека й и си тръгнахме. Изпратих я до дома й. Казах й – Вие ме предизвикахте да променя живота си. И аз ще го направя. Зная, че ме мислите за чудовище.
Тя мълчаливо наведе главата си и притвори вратата след себе си. Да, аз бях като прокажен за нея. За пръв път си давах сметка, че мога да изглеждам такъв на една красива жена. Никога не бях имал проблем с жените , ала те не ме и вълнуваха толкова много. Ставаше ми скучно и ги захвърлях като играчки. Тук захвърлиха мен като непотребна вещ. Една млада жена показваше сила защото умееше да се изразява чрез изкуството.
Заминах в Америка и й писах оттам. Исках да я убедя, че съм станал друг. Знаех, че ще ме убият за предателство и затова заминах надалеч. Тя не трябваше да бъде в опасност и подозрение. Обясних й, че ако не ме убият, ще дойда веднага след войната – изреждах й какви спасителни операции бях направил срещу хитлеристите. Знаех, че всеки миг може да ме разкрият и да ме убият. Тя също го знаеше и се пазеше. Но една вечер попаднах на един немски шпионин. Той бе разбрал какво съм направил за да проваля една тяхна опирация за саботаж и след седмица бях убит на среща в едно кафене.
„ А какво е станало с нея.?” „ Не знам. Ти трябва да го знаеш.” „ Аз ли? Не съм длъжна да съхранявам толкова много информация. „ Всъщност тя е починала млада. Да разболя се от туберкулоза и почина след десетина години. Пазеше си писмата и се надяваше да се появиш. Имаше голяма вяра. А, сигурно е мислела, че са те убили и е поискала да те последва.
„ Ето, виждаш ли, че знаеш. А сега искаш ли да ти разкажа какво чувствах докато си общувах с твоите приятели.?” Защо да ми разказваш? Не искам да ми се бъркаш в живота.” Е, добре, опитах се да се свържа с младежа, който обичаше приключенията и държеше статуетка на Хитлер у дома си. „ „ Ужас? И защо я държеше?” „ Защото някой от починалите около него духове го подтикват – били са на страната на нацистите.”
+ Е, добре, но нищо не излезе. Този Хитлер не ни помага, а напротив – отблъсква ме.” „ Точно така- тъжно проговори духът – За съжаление , ние с него имаме обща база, но тя ни пречи. Затова се опитах да потърся някой , който да не е свързан с този позор. Другият ти приятел пък вярваше, че и най-лошите хора ще отидат на добро място и ще бъдат спасени. И не правеше усилия, за да се промени.” „ А зная го. Нали в християнството са измислили, че спасението почива на вярата – или вярваш в Исус Христос или не вярваш.” Ставаше късно и вече ми омръзна целия този разговор. Станах от стола и закрачих из стаята. „ Знаете ли, аз вече разбрах, че няма какво да се оплаквам.”
„ Това трябваше да разбереш и да не роптаеш.” „ То, човек не може да се остави да го завличат и трябва да внимава. А сега, какво ще правим? Очакваме ли някого?”
„ Да, той иде и те очаква с нетърпение.” Ама, че го каза. А как ще го разпозная? „ „ Чрез сърцето си. Вслушвай се в него.”
Да, така е – когато вече не търсим никъде нищо. И идва момент , в който откриваме дълбоко в сърцето си истината за нашия живот.
1999 г.
–
от Румяна Русева
Тук е светло и приятно. Усещам стъпки зад гърба си – някой се приближава, но аз не виждам никого. Унесена съм, седнала на стола до масата. Да се обърна ли? Не, няма да видя никого. Вратата е затворена и никой не е влязъл. Просто го усещам. Не, струва ми се, че го виждам. Светла, стройна фигура на мъж застава до мен. Сякаш се навежда.
-Здравей! Как си? Мисля, че те познавам. Много ми е приятно.Няма ли да седнеш? - всъщност разговаряме телепатически.
Той кима утвърдително, но продължава да стои. Чувствам го като добър приятел. Не се страхувам.
„ Няма да седна”. Има в него нещо меко и приятно в излъчването му, макар че е светъл тип. Доброжелателен е. „ Кой си ти? „ „ Аз съм тук, за да те пазя." – сякаш ми говори. Смешно, той да ме пази ? От какво? И как ли? Но поради заниманията си с медитация започнах да улавям трептения и вибрации от други светове. „ Можеш ли да се досетиш, кой съм?" " Предполагам, че не би могла.” Така е помислих си само „ абсурд! Откъде да зная. Наистина, кой си ти?” Този дух ми се усмихва приятелски. И започвам да разбирам...” Lсе пак припомни ми ? Какво ще кажеш да си побъбрим. Не ми се играе на криеница. Хм, да не излезе, че те познавам отдавна. То спомените от минали животи нямат край...” Той продължава да се усмихва приятелски, лъчезарно, а дрехите му като нашите – съвременни. Облечен е в син пуловер, сива риза и сив панталон. Но не мога да го докосна. Не чувствам и нужда. Достатъчно е да усещам присъствието му. "Какво правиш тук?" – питам го. „ Ами опитвам се да те предпазя” и отново загадъчно ми се усмихна. Очите му са сини, а погледът топъл. Мисля, че започвам да се сещам. Да, струва ми се, че съм виждала този човек някъде. С този син пуловер и спортно телодложение. Сега вече е седнал срещу мен и ме гледа, някак особено. Мисля, че съм го виждала. Така, така още малко и ще кажа, че ми напомня на онези, в които се бях увличала от онези юношески романтични увлечения, а те си останаха платонически.А после щом човек беше вече опорочен и изморен любовта нямаше сили да разцъфти сред буренясалите тръни в душите ни. Имаше нещо особено в излъчването му. Наистина откъде ми дойде прилика? Но аз все се разминавах – всъщност, не знам дали не съм се спасявала по някакъв начин от бъдещата разруха на чувствата. Ето, че аз знаех отговора. Но се обърнах към него безпомощна. „ Защо е всичко това? „ И той ме разбра. „ Не, разбираш , защото е поради спомена." И гласът му става хрипкав, а после заглъхва. Не иска повече да говори. „ Не зная.. – все пак долавям – трудно ми беше да намеря подходящия. Беше ми тясно. Понякога се задушавах. Търсех себе си, този , който да ме приеме добре. Без мен те не можеха да те достигнат, нито пък ти да ги приемеш безрезервно.. Но днешното поколение не е като нашето. ..” Аз кимнах. „ Вярно, аз също се измъчвах объркана. С тези непрекъснати болки в главата и това напрежение. Да, нямаше кой да ме обича. Но ти искаше да намериш такъв, нали? „
„ Точно така.”– кимна ми на свой ред. „ Аз търся своята любима. Няма да се успокоя докато не я намеря.” Аз пък се смутих за миг. „ Да не би аз да съм заедно с нея едно цяло? А, мисля, че разбирам. Тъй като ти си дух, аз не мога да се омъжа за теб. Ти си ми просто приятел. Но жената, което е с мен е твоята духовна половинка.” „ Браво! „ – отново ми се усмихна на моята досетливост. „ Значи искаш да ме направиш щастлива заради твоята любов към нея?” „ Точно така”. „ А как ? Аз не искам вече да търся никого. Омръзна ми и не виждам смисъл. Искам да си почина.” Той ме поглежда изпитателно и скръства ръце на гърдите си. Очите му хитро и закачливо се присвиват. Сега виждам, че не сте толкова млад. Може би около четирдесетгодишен.” Ами много просто. Трябва да се намери оня, с когото да се обединя.” Аз стреснато го погледнах. „ Нали току-що Ви казах, че вече не искам да се срещам с никой. Защо ще ме набутвате пак някъде.” Образът стана тъжен. Но после ми се усмихна на моята наивност и невежество. Отдели си погледа от мен, встрани отвъд мен и въздъхна : „ Не, ти няма да спреш дотук. Не ти се разрешава. В теб живее духът на жената, която някога обожавах. Искам отново да се срещна с нея. Все още не мога да я доближа. Сигурен съм, че и тя страда. Твоето страдание и мъка са част от нейните. Защо да носиш и нейния товар? Не мага да те оставя да загинеш. Загива и тя. Затова съм около теб. Вързан съм до момента, в който се слея с нея. Загинеш ли, загивам и аз, защото жената ще те напусне и ще удължи престоя си в този ад”.
Вече ми е ясно, че става дума за някаква любов в миналото. Интересно ми е. „ И според теб докога ще чакаме?” „ Ще чакам докато се намери твоя партньор – този на когото да разчитам.” Иде ми да се разплача. Става ми мъчно. Сигурно тези двама души в миналото много са се обичали, но не са могли да се съберат. Не са се достигнали и сега тяхната мъка се пренася в настоящето. Но тя трябва да спре, най-после. И моето главоболие. Напрежението ми ще спадне защото и двата полюса ще намелат равновесие и хармония в сливането си. Но докато не се намери подходящ приносител на информация за възстановяването ни, нищо не можем да направим. „ Трябва да се моля за вас” – учудих се на алтруизма си. В този момент аз чувствах, че не мога да продължа и пак пожелах да им помогна.
Ето, че сега усещам някой ми подава информация. Виждам картини. Каква ли е тя? Престрашавам се да попитам „ Познаваше ли добре тази жена” Любовници ли бяхте? " Духът сериозно ми отвръща с „ и Да и Не”. И ме гледа право в очите. Аз съм развълнувана и питам отново, но с малко прегракнал глас: „ Кажи ми нещо за нея. Колко време сте били заедно? „ Той изглежда сериозен. Мечтателно зарейва поглед нагоре към ...небесните висини. „ Тя беше пианистка. „ „ Така ли? „ – стреснато питам. „ Но какво общо има с мен. Аз не умея да свиря на нищо. Само с малки деца горе долу мога да пея. А тя пееше ли? „ Почувствах се тъпо. Но духът кимна без коментар. „ Тя беше като ангел”- отвърна ми той, но продължи унесен в спомена. „ Още я виждам на подиума с бялата рокля, тъжна и самотна. В свиренето й имаше отчаян зов за живот. Тя самата носеше живота. Стресна ме и ме разтърси. Искаше ми се да се втурна веднага след нея. Чаках дълго в коридора и крачех неспокоен. Пушех. Изведнъж тя отвори вратата. И ме погледна изненадана. Очите й бяха тъмни, сякаш потъваш завинаги в тях. Струваше ми се, че ще изгубя. Забравих мисълта си. Какво щях да й кажа? Не , нямаше какво. Тя затвори вратата . Долу видях конферансието. Попитах го за координатите на пианистката и той ме погледна подозрително : „ Защо Ви са, господине. Без нейно знание, нищо не мога да направя. „ „ Но все пак можете да ми кажете, дали ще се забави много или ще бърза да си тръгва”. „ Да, доколкото знам, чакат я у дома и тя ще бърза да се прибере. „ Добре тогава имам да й изпратя един букет, но не зная на кой адрес” „А, това ли било. Ще ви го кажа тогава.” Тръгнах бързо към цветарския магазин. Поръчах голям букет цветя и пъхнах своето писмо преди да го изпратя. „ Госпожице, свирехте прекрасно. Бих искал да Ви видя. „ Подвоумих се как да се представя”
Тук вече духът сякаш закрачи неспокойно. „ Защо, да не сте бил някакъв престъпник?
Трябвало е да й обясните човешки, да не се чуди.” „ Хм , мислиш, че е лесно ли? Искаш ли да ти кажа истината. „ Чакай, чакай аз май помня нещо. И споменът ме заля. Отначало се поизплаших. Някаква вълна едва не ме събори. Затова затворих вратата. Обърках се. Сърцето ми биеше. Исках да се успокоя. Седнах на стола си закрила лице. Бузите ми горяха. И какво стана сега? Нищо. Поне не го попитах как се казва и дали не търси мен. Колко неучтиво. Измина време. Станах. „ Господинът още ли е навън?” Не, слязъл е долу. Нямаше го. Тръгнах си като насън. Защо го няма. Как така го няма! ? Не исках да повярвам. Струваше ми се, че ще полудея от отчаяние. Сякаш се бях видяла с единствения човек, който можеше да ме направи щастлива, а него го няма. Значи, не е той. Излъгала съм се. Така ми се е сторило.
На входната врата ме пресрещна конферансието. „ Госпожице, един господин поиска да ви подари букет цветя и попита за адреса Ви”. Сърцето ми затупа. И къде е той сега? „ Каза ли още нещо?” Не,не е казал.
На другия ден рано сутринта се почука на входната врата. Съседката отвори и ми звънна. Донесоха голям букет с цветя – бели и червени рози. Красота – вдъхнах им аромата. Почувствах се щастлива. Вътре имаше бележка. Но защо бе толкова кратка.
„ Госпожице, признателен съм Ви за вечерта, която ми подарихте да се наслаждавам на Вашето свирене. Но поради служебни задължения не съм в състояние да остана за дълго в града. Единственото нещо, което бих помолил е да ми позволите да Ви пиша. Всъщност тръгвам си утре вечер и бих могъл да Ви видя, ако желаете това още днес. Щом решите – пратете бележка на моя адрес”
Разбира се, разбира се. Защо не. Бих го видяла още веднъж. И бързо написах съгласието си. Същия ден излязох от квартирата, която бях наела и тръгнах към крайбрежната част на града. В кафе „ Парижани” ме чакаше, около 35 годишен светъл мъж, който веднага тръгна към мен. Носеше светла риза и син пуловер. Имаше немски акцент.
Изтръпнах. Седнах като поисках да узная с кого имам работа.
-Благодаря Ви за розите. Прекрасни са. Откъде знаете, че обичам рози?
-Вие самата сте като розата, госпожице. Излъчването Ви носеше аромата на една нежна и възвишена душа.
- Благодаря Ви. – клепките ми потрепнаха. Смутих се, но реших да бъда по-спокойна и по-хладнокръвна. – Но аз не зная с кого имам работа. С кого имам честта да разговарям.
При тези думи непознатият пребледня. Но се овладя бързо и твърдо ми отвърна:
-Името ми е Георг Щилер - немски офицер. – Искате да кажете, че сте гестаповец? – най-безцеремонно го запитах и извадих ветрилото си макар, че не ми бе толкова задушно. Ала нервността ми можеше да личи, а аз исках да изглеждам по-спокойна.
– Много сте проницателна. Признавам си, че е така.
-Тогава сигурно предполагате, че няма да срещнете очакваното от Вас отношение.
– Предполагах. За любовта няма граници.
Духът ме прекъсна и започна по-бързо да говори.
„ Лицето ù беше бледо и нежно, ала внезапно поруменя – досущ като розите. В очите й избухна пламък и тя сви черните си вежди.
-Да, няма граници, ако и двамата имат една и съща цел в живота си. Но... аз не виждам да имам с Вас нещо общо.
– Разбирам. И така да е. Аз не съм решил да Ви досаждам.
- Съжалавям, но не мога да отвърна на чувствата Ви.. – тя се запъна... ако имате такива.
Направих се, че не съм разбрал намека й и си тръгнахме. Изпратих я до дома й. Казах й – Вие ме предизвикахте да променя живота си. И аз ще го направя. Зная, че ме мислите за чудовище.
Тя мълчаливо наведе главата си и притвори вратата след себе си. Да, аз бях като прокажен за нея. За пръв път си давах сметка, че мога да изглеждам такъв на една красива жена. Никога не бях имал проблем с жените , ала те не ме и вълнуваха толкова много. Ставаше ми скучно и ги захвърлях като играчки. Тук захвърлиха мен като непотребна вещ. Една млада жена показваше сила защото умееше да се изразява чрез изкуството.
Заминах в Америка и й писах оттам. Исках да я убедя, че съм станал друг. Знаех, че ще ме убият за предателство и затова заминах надалеч. Тя не трябваше да бъде в опасност и подозрение. Обясних й, че ако не ме убият, ще дойда веднага след войната – изреждах й какви спасителни операции бях направил срещу хитлеристите. Знаех, че всеки миг може да ме разкрият и да ме убият. Тя също го знаеше и се пазеше. Но една вечер попаднах на един немски шпионин. Той бе разбрал какво съм направил за да проваля една тяхна опирация за саботаж и след седмица бях убит на среща в едно кафене.
„ А какво е станало с нея.?” „ Не знам. Ти трябва да го знаеш.” „ Аз ли? Не съм длъжна да съхранявам толкова много информация. „ Всъщност тя е починала млада. Да разболя се от туберкулоза и почина след десетина години. Пазеше си писмата и се надяваше да се появиш. Имаше голяма вяра. А, сигурно е мислела, че са те убили и е поискала да те последва.
„ Ето, виждаш ли, че знаеш. А сега искаш ли да ти разкажа какво чувствах докато си общувах с твоите приятели.?” Защо да ми разказваш? Не искам да ми се бъркаш в живота.” Е, добре, опитах се да се свържа с младежа, който обичаше приключенията и държеше статуетка на Хитлер у дома си. „ „ Ужас? И защо я държеше?” „ Защото някой от починалите около него духове го подтикват – били са на страната на нацистите.”
+ Е, добре, но нищо не излезе. Този Хитлер не ни помага, а напротив – отблъсква ме.” „ Точно така- тъжно проговори духът – За съжаление , ние с него имаме обща база, но тя ни пречи. Затова се опитах да потърся някой , който да не е свързан с този позор. Другият ти приятел пък вярваше, че и най-лошите хора ще отидат на добро място и ще бъдат спасени. И не правеше усилия, за да се промени.” „ А зная го. Нали в християнството са измислили, че спасението почива на вярата – или вярваш в Исус Христос или не вярваш.” Ставаше късно и вече ми омръзна целия този разговор. Станах от стола и закрачих из стаята. „ Знаете ли, аз вече разбрах, че няма какво да се оплаквам.”
„ Това трябваше да разбереш и да не роптаеш.” „ То, човек не може да се остави да го завличат и трябва да внимава. А сега, какво ще правим? Очакваме ли някого?”
„ Да, той иде и те очаква с нетърпение.” Ама, че го каза. А как ще го разпозная? „ „ Чрез сърцето си. Вслушвай се в него.”
Да, така е – когато вече не търсим никъде нищо. И идва момент , в който откриваме дълбоко в сърцето си истината за нашия живот.
1999 г.
–
Нарния или омагьосаната земя
Нарния : Поглед назад
от Холи Хартман
Според С. Луис всичко " започна с една картина на фавъна, който носеше чадър и пакети в снежната гора." И както читателите на " Лъвът вещицата и гардероба" добре знаят,този фавън е г-н Тимнус, който представи Луси Певенси на Нарния, омагьосаната земя на говорщи животни и жестоки битки.
Отакто бе публикувана първата книга през 1950 г. безброй много деца са проследявали приказките за земята, която Луди открива зад гардероба. И през последните 55 години " хрониките на Нарния" е направила над 100 милиона тираж като бе преведена на 30 езика.
Преди Нарния : Земята на животните.
Като дете С .Луис си съчинявал разкази за една земя където живеели животни. Като Нарния, тя била също обитавана от благородни животни, воини , убити в битки и сред тях достойно зайци който с рицарски дух са се втурвали на лов за мишки. Една такава мишка - герой Питър станала важна фигура в приказките. Малкият Луис написал серия приключения за тази земя и нейните съседи като създал цяла карта на измисления си свят.
Понякога Луис разказвал тези истории на брат си, докато седели върху палтата в гардероба на дядо си.
Войната и гардероба
Както децата Певенси, в " Лъва, вещицата и гардераба" много лондонски зеца са живеели в провинцията по време на военните нападения през Втората световна война. През тези години няколко групи деца останали в дома на самия писател.
" Аз никога не оценях децата", написа след години Луис, " до момента, в който войната не ги доведе до мен." По това време Луис започнал да си води записки за книгата , която разказвала за малкото момиче Люси. В един момент една момиченце започнало да го пита какво имало зад гардероба, който той пазел горе.Почти 10 години по-късно, Люси Певенси преминава през този гардероб в Нарния.
Читатели и академици едновременно прекарват много време да разсъждават върху различни теории относно начина, по който Луис замислил седемте хроники на Нарния. Всъщност Луис твърди, че не са били в главата му като поредица. " Когато написах Лъва, аз не знаех какво ще следва нанатък. " Тогава написах " Каспиян" като продължение и все още не мислех, че ще има още. Но когато приключих с пътешествията разбрах, че съм се лъгал.
Книгите започнали с три образа появили се пред погледа на Луис. " Всичко, което мога да ви кажа е, че картини идваха пред мен", обяснил писателя в едно интервю през 1860 г. Една такава картина била фавъна, друга - вещицата с шейната, а трета - един могъш и забележителен лъв. Луис го нарекъл "Аслан" - турската дума за лъв.
Някои почитатели считат, че пейзажа на Нарня е бил вдъхновен он планините в Северна Ирландия. Но всъщност " Нарния" е било името на древна римска колония в централна Италия по името на река Нера. Като дете Луис намерил името й в един атлас. По някаква случайност, съвременния град Нарни почита една местна светица " Блажена Люси от Нарния". Днешната катедрала на Нарния е присъединила един малък храм на името " Света Люси".
Истинската Люси
Доколко си спомнят читателите, книгата " Лъвът,вещицата и гардераба
е посветена на Люси Барфийлд - кръщелницата на Луис. Колкото и да е тъжно това, но тя се разболяла от мултипленна склероза 15 години след издаването на книгата, едно заболяване на нервната система което приковава на легло и лишава болния от способностт да се храни. Но когато тя била спомената в книгата животът й се е преобразил за радост на баща й.
До края на живота си Люси получавала писма от децата. Някои считали, че тя била Люси Певенси и я питали за Нарния. Други знаели , че е била болна и пишела само за да поздравят . И тя веднъж казва: " Какво прекрасно усещане изритвам в този ужасен свят, когато всички виждат в мен малката Люси."
Лъвове , кино и нещо повече
През 1990 г филмовата студия Парамонт ... се опитала да адаптира книгата за киното, но не успяла. Едва през 2005г. версията на Дисни не само връща действието към Втората световна война, но дава и на киноманите чувството за автентичност и въздействие на войната върху децата. Филмът е направен в Нова Зеландия с помощта на компанията за специални ефекти, който е работила за Властелинът на пръстените и Междузваздни войни и донесла 50 милиона разход. За ролята на децата участват неизвестни британски актьори - Скандар Кеинс, 14 г. като Едмънд, Уилиям Мосли, 18 г-. като Питър, Ана Попълуел, 16 г.в ролятя на Сюзан и 10 годишната Джорджия Хенли в ролята на Люси.
Основната идея във филма е борбата между доброто и злото. предстоят и други версии от серията Хрониките.
Превод Румяна Русева
Виж: www.factmonster.com/spot.narnia-lookback.html
от Холи Хартман
Според С. Луис всичко " започна с една картина на фавъна, който носеше чадър и пакети в снежната гора." И както читателите на " Лъвът вещицата и гардероба" добре знаят,този фавън е г-н Тимнус, който представи Луси Певенси на Нарния, омагьосаната земя на говорщи животни и жестоки битки.
Отакто бе публикувана първата книга през 1950 г. безброй много деца са проследявали приказките за земята, която Луди открива зад гардероба. И през последните 55 години " хрониките на Нарния" е направила над 100 милиона тираж като бе преведена на 30 езика.
Преди Нарния : Земята на животните.
Като дете С .Луис си съчинявал разкази за една земя където живеели животни. Като Нарния, тя била също обитавана от благородни животни, воини , убити в битки и сред тях достойно зайци който с рицарски дух са се втурвали на лов за мишки. Една такава мишка - герой Питър станала важна фигура в приказките. Малкият Луис написал серия приключения за тази земя и нейните съседи като създал цяла карта на измисления си свят.
Понякога Луис разказвал тези истории на брат си, докато седели върху палтата в гардероба на дядо си.
Войната и гардероба
Както децата Певенси, в " Лъва, вещицата и гардераба" много лондонски зеца са живеели в провинцията по време на военните нападения през Втората световна война. През тези години няколко групи деца останали в дома на самия писател.
" Аз никога не оценях децата", написа след години Луис, " до момента, в който войната не ги доведе до мен." По това време Луис започнал да си води записки за книгата , която разказвала за малкото момиче Люси. В един момент една момиченце започнало да го пита какво имало зад гардероба, който той пазел горе.Почти 10 години по-късно, Люси Певенси преминава през този гардероб в Нарния.
Читатели и академици едновременно прекарват много време да разсъждават върху различни теории относно начина, по който Луис замислил седемте хроники на Нарния. Всъщност Луис твърди, че не са били в главата му като поредица. " Когато написах Лъва, аз не знаех какво ще следва нанатък. " Тогава написах " Каспиян" като продължение и все още не мислех, че ще има още. Но когато приключих с пътешествията разбрах, че съм се лъгал.
Книгите започнали с три образа появили се пред погледа на Луис. " Всичко, което мога да ви кажа е, че картини идваха пред мен", обяснил писателя в едно интервю през 1860 г. Една такава картина била фавъна, друга - вещицата с шейната, а трета - един могъш и забележителен лъв. Луис го нарекъл "Аслан" - турската дума за лъв.
Някои почитатели считат, че пейзажа на Нарня е бил вдъхновен он планините в Северна Ирландия. Но всъщност " Нарния" е било името на древна римска колония в централна Италия по името на река Нера. Като дете Луис намерил името й в един атлас. По някаква случайност, съвременния град Нарни почита една местна светица " Блажена Люси от Нарния". Днешната катедрала на Нарния е присъединила един малък храм на името " Света Люси".
Истинската Люси
Доколко си спомнят читателите, книгата " Лъвът,вещицата и гардераба
е посветена на Люси Барфийлд - кръщелницата на Луис. Колкото и да е тъжно това, но тя се разболяла от мултипленна склероза 15 години след издаването на книгата, едно заболяване на нервната система което приковава на легло и лишава болния от способностт да се храни. Но когато тя била спомената в книгата животът й се е преобразил за радост на баща й.
До края на живота си Люси получавала писма от децата. Някои считали, че тя била Люси Певенси и я питали за Нарния. Други знаели , че е била болна и пишела само за да поздравят . И тя веднъж казва: " Какво прекрасно усещане изритвам в този ужасен свят, когато всички виждат в мен малката Люси."
Лъвове , кино и нещо повече
През 1990 г филмовата студия Парамонт ... се опитала да адаптира книгата за киното, но не успяла. Едва през 2005г. версията на Дисни не само връща действието към Втората световна война, но дава и на киноманите чувството за автентичност и въздействие на войната върху децата. Филмът е направен в Нова Зеландия с помощта на компанията за специални ефекти, който е работила за Властелинът на пръстените и Междузваздни войни и донесла 50 милиона разход. За ролята на децата участват неизвестни британски актьори - Скандар Кеинс, 14 г. като Едмънд, Уилиям Мосли, 18 г-. като Питър, Ана Попълуел, 16 г.в ролятя на Сюзан и 10 годишната Джорджия Хенли в ролята на Люси.
Основната идея във филма е борбата между доброто и злото. предстоят и други версии от серията Хрониките.
Превод Румяна Русева
Виж: www.factmonster.com/spot.narnia-lookback.html
неделя, 16 август 2009 г.
Пътят към свободата ( Поезия )
Пътят
Румяна Русева
Небесната съдба
на нашата Любов
залута се за миг
в залеза
на хоризонта сивкав,
а небето бяло
пое пътеката на здрача,
запалил оранжевото колело –
хомота на живота,
родил ни в тъмно зарево.
Синя синева потъна в тъга
под лунните лъчи.
Тревата зашумя в полето,
жадно за вода.
Полските цветя сведоха глава,
в сън се залюля
гората в нощта...
Замислено поела по стъпките
самотни към твоето сърце,
се питам аз тревожно :
“Дали не съм във сън
или пък залутана
в пустинята
на хиляди сърца
разбити в любовта...
Аз търся Любовта,
ала Страдание намирам
по пътя в нощта.....
А то изгаря ми душата ,
отваря двери и сърца,
за да изгрее утрото
на Радостта.
Прокарал пътя в света
вървях аз с теб в Истина,
Любов и Красота.
Красотата
От Аспарух Вангелов
Красотата е и духовна,
Духовната –
не е греховна,
Чувства се в характера,
сърцето
Към нея се стреми и детето.
Изразена в обичта,
честността,
омайва с милостта,
търпимостта.
Това са съставки
на Любовта.
Красотата
ще спаси ли света?
При нея не виреят
лъжците,
винаги са презрени
крадците,
В тези истини
битува Раят,
това от древността
всички знаят.
Из „ Размисли и вълнения”, 2007 г.
Сега е модно да се говори
Людмила Игнатова
Сега е модно да се говори
за миналите животи.
Знам, че ние с теб
Вече сме се срещали
Във Вечността.
Идваш насреща усмихнат.
Сърцето ми тича пред мен
под ръка
със надежда,
а разумът ме дърпа
назад.
Със сигурност
Сърцето ми
е забравило
болката
и раните,
но разумът ги пази се,
някъде
във паметта ми.
Може би затова
Думите
замръзват
върху устните ми
непроизнесени,
а дланта ми се свива
като овъглен
есенен
лист
в пожара
на твойта ръка.
Из „Небесния хляб” , 2004 г
Румяна Русева
Небесната съдба
на нашата Любов
залута се за миг
в залеза
на хоризонта сивкав,
а небето бяло
пое пътеката на здрача,
запалил оранжевото колело –
хомота на живота,
родил ни в тъмно зарево.
Синя синева потъна в тъга
под лунните лъчи.
Тревата зашумя в полето,
жадно за вода.
Полските цветя сведоха глава,
в сън се залюля
гората в нощта...
Замислено поела по стъпките
самотни към твоето сърце,
се питам аз тревожно :
“Дали не съм във сън
или пък залутана
в пустинята
на хиляди сърца
разбити в любовта...
Аз търся Любовта,
ала Страдание намирам
по пътя в нощта.....
А то изгаря ми душата ,
отваря двери и сърца,
за да изгрее утрото
на Радостта.
Прокарал пътя в света
вървях аз с теб в Истина,
Любов и Красота.
Красотата
От Аспарух Вангелов
Красотата е и духовна,
Духовната –
не е греховна,
Чувства се в характера,
сърцето
Към нея се стреми и детето.
Изразена в обичта,
честността,
омайва с милостта,
търпимостта.
Това са съставки
на Любовта.
Красотата
ще спаси ли света?
При нея не виреят
лъжците,
винаги са презрени
крадците,
В тези истини
битува Раят,
това от древността
всички знаят.
Из „ Размисли и вълнения”, 2007 г.
Сега е модно да се говори
Людмила Игнатова
Сега е модно да се говори
за миналите животи.
Знам, че ние с теб
Вече сме се срещали
Във Вечността.
Идваш насреща усмихнат.
Сърцето ми тича пред мен
под ръка
със надежда,
а разумът ме дърпа
назад.
Със сигурност
Сърцето ми
е забравило
болката
и раните,
но разумът ги пази се,
някъде
във паметта ми.
Може би затова
Думите
замръзват
върху устните ми
непроизнесени,
а дланта ми се свива
като овъглен
есенен
лист
в пожара
на твойта ръка.
Из „Небесния хляб” , 2004 г
В духовен полет ( Поезия )
фото - Милен Ангелов
Щастие
Румяна Русевя
Очаквам го- в деня на раждане духовно,
на нов живот в светлина сийяна,
на ласкава зира издигаща духа ми,
окриляща ума ми, ликуваща в сърцето,
пронизваща света - очаквам свобода
на моята душа когато се родя наново
Happiness
I long for it - on the day of the birth of my soul -
the day of life in light- brilliant and radiant is dawn.
It is raising all my spirit, inspiring my mind,
glorifying in the heart piercing the world -
unclear and confused- all covered with dust.
What I long for is freedom of my soul,
so much I craved for it and got reborn.
Любовна игра
Румяна Русева
Играта на лъчите,
които твойто слънце
ми изпраща е
забавна и прекрасна -
С любовна ласка ме дарява
и усмивката струи
с любов и радост,
трептящи в твоето сърце,
в твоята душа,която пее
със струната на любовта.
А тя вибрира
и музика долита,
галеща ушите - така
чувствителни към нежността...
Слънчеви лъчи погалват
твоето лице засмяно - сияйно
като зората на живота -
на новият живот,
родил се в деня на радостта.
1991 г.
Възраждане
Вълчо Камбуров
Кога,защо и как бях прикован
Към стълба на измислен грях?
Защо все мислех, че съм призован
да го изкупвам с вечен страх,
за жалост, дълго не разбрах.
Години, върволици тежки дни
опустошиха всичко в мен.
Изобщо не съзирах бъднини, чудех се защо съм роден,
Чувствах се храст обезплоден.
Достигнах до пределна точка.
Обхвана ме апатия.
Завърши и последната отсрочка,
Въпроси, колебания.
Настъпи взрив на антипатия!
Горкият дух, в бутилката държан,
изригна ярка светлина.
Във заревото и силно огрян,
Съзря друга виделина,
От свобода пределно осеян.
Той не потърси реванш,отмъщение.
Отмина гордо извисен
като дух- ново поколение,
от Вярата и Обичта роден
със нова сила щедро оплоден.
Из „ Пространства и спомени”, 2003 г.
Плачът на робите (стихове, разкази)
Моята душа е мрачна
Джордж Гордън Байрон
Душата ми е мрачна. От сребристи струни
На арфа звуци слушам сега.
Арфисте, с гальовни пръсти, вместо думи
извличай сладост и нега.
Нека звукът достигащ сърцето привлече
Надежда. Сълза ли в окото зрее
остави я. Защото след като изтече
е угаси горящия разум, ще просветлее...
ека звуците са мъка дива до безкрая.
Не радостните нотки да са бърви!
Казвам ти певецо, трябва силно да ридая
или сърцето ще се пръсне в кърви.
То с тъгата сродено преди и сега е,
Болно от безсънно мълчание, гори
вече обречено най-лошото да знае:
Да се разбие в миг или с песен да се смири.
Превод Вълчо Камбуров
Dreams
Langston Hughes
Hold fast to dreams.
For if dreams die
Life is a broken-winged bird
that cannot fly.
Hold fast to dreams.
For when dreams go
Life is a barren field
frozen with snow.
Мечти
Лангстън Хюз
Мечтай в полет над житейското поле,
Ако умрат моите мечти,
Животът – птица с прекършени криле,
Не може да лети.
Мечтай, не изостаняй своите мечти!
Без тях твоят житейски бряг
става голо поле. Нищо не цъфти
в него, мръзне под лед и сняг.
Превод Вълчо Камбуров
.Из “Еnglish Poetry Anthology” , 2007
Птица
Румяна Русева
Къде бих могла да полетя? -
с крила на малка птица:
във висините,
пронизана от болка -
неясна и неуловима,
но сигурна, жестока...
В предсмъртен вик тя пърха,
мята се и чурулика - тъжно,
тихо задавена от плач и болка.
Не,това не е последна песен,
а стон на ужас и смирение,
долиташ сред самотните звезди.
A Bird
Where could I fly away? –
In the heavens?
as a little bird -
pierced with pain -
intangible, elusive
but definite and cruel;
Crying as if dying,
she flutters, tossеs
and twitters-sadly,
softly with a cru of pain -
completely struck...and bleeding.
No, it is not her normal song,
but a moan of terror and restrain
coming from the lonely birches.
Translated by Rumyana Russeva
Любовта в новите "забравени " романи
По следите на Белия жерав
Ромaн
от Румяна Русева
Вместо предговор
Когато говорим за смисъла на човешкия живот и пътя ни към преоткриване на нашата изначална същност – онова, което определя посоката на нашата съдба и роля в новата цивилизация, ние неминуемо се замисляме и за изразните средства, с които бихме си послужили, за да покажем на другите какво можем да направим за обществото и света като цяло.
Изследванията върху културата на един народ или по-голяма група от хора имат своята вековна история и ние едва ли бихме прибавили нещо ново тук в тази книга - една художествена интерпретация за мястото на всеки един от нас по пътя на световния мир и утвърждаването на универсалните ценности.
Обикновено изследователите на духовната култура на дадено нация се опират на автентични текстове, които да свидетелстват за точните процеси в тази епоха. Но често поради липсата на такива текстове те правят реконструкция като използват постиженията и изводите от различните науки като историография, археология, етнография, езикознание и други.
В този смисъл романът „ По следите на Белия жерав” няма претенциите да дава точен отговор на разрешаване на въпроса за доближаване до истинността на даден исторически период или събитие. По-скоро чрез своята интуиция и въображение тя търси изход от пътуването на човешката душа към нейния храм – дом на любовта в най-висшите ù измерения.
Въпросите, които авторката задава засягат предимно християнската цивилизация и постхристиянския свят. Промените, които са дошли преди две хилядолетия с приемане на християнството могат да се търсят във всички посоки на обществения и духовен живот на човека. Най-напред, те са в областта на вярата която бележи няколко върха в историята – мъченичеството на първите християни и обръщането на Римската империя в християнска, борбата на средновековните ереси срещу подтисничеството и произвола на църковно-държавното управление, появата на Ренесанса и накрая – времето на Реформацията и победата на протестантизма. Като двигател на обществения прогрес, вярата на човека дава и промени в обществено-политическия живот на дадена нация или континент.
Всяко ново –„ забравено старо” възникнало от недрата на саможертвената борба за справедливост и добър човешки живот е било посрещано като ерес от утвърдената държавна религия. Ерестта се стреми да внуши, че е по-чиста от официалното учение, което критикува, в този смисъл тя се стреми да го върне в първоначалната му форма. Основа за нейната критика е , че официалното учение се е отклонило от своя извор и е започнало да злоупотребява с доверието на вярващите.
Така богомилството, заедно с други ереси се появава в Европа от нашите земи. То получава голяма народна подкрепа и увеличило се по численост, започва да прилага организираната форма на съществуване. След като отричат тайнствата и кръста, литургиите и чудесата, богородица и иконите богомилите всъщност отричат утвърдената църквата като цяло. Особено критично е отношението им към духовенството. Според тях това не са били истински посветени християнски служители и оттам, те не са били достатъчно авторитетни – богопомазани и не по-различни от другите хора. Те служат на една църква, която е творение в света на Сатанаил, затова те са способни да лъжат и да мамят хората без да съзнават това.
Важно обвинение срещу богомилите от страна на техните противници е отричането им на брака и семейството, тъй като проповядвали не само въздържание от вино и месо, но и сексуално въздържание, стигащо до аскетизъм. Оттук може да се направи извода, че тази им позиция води до разрушаване на основната единица на обществото – семейството, което би трябвало да служи за пример и плодотворно подражание за бъдещето.
Така, според по-консервативните критици на богомиството тяхното учение носело дуалистичен характер – за тях материалният свят бил творение на дявола, създател и на човека, а духовният свят носел божествен характер. Но съществуват редица апокрифни християнски източници, които могат да докажат едно по-достоверно твърдение. В най-общи линии, богомилите са признавали произхода на злото като вторичен – плод на рьзбунтувалият се паднал ангел. И според библийското предание човешкият род станал негов потомък. Ето защо, можем да направим заключението, че нравственността е била най-висша ценност при богомилите. Ако видимият свят като творение на злото, присъщо за падналите хора, изкушава човека да стане роб на погрешен начин на живот, то господството над него се постига с въздържание от онова, което довежда човека до робството му.
Вляло се в духовно-културната вълна на западноевропейските народи, много изследователи считат, че учението дава своя принос за създаване на катаро-провансалската култура в Южна Франция. За нейното изграждане голяма роля играят връзките на готски крале, живели по нашите земи с легендите за месианското престонаследие на древна династия.
Уважението към жената и семейството сред германските племена прераства в култ към Черната Мадона и предполагаемата съпруга на Исус Христос. Затова не може да се пренебрегне факта, че тези християнски ереси са носели лъча на божественото женско начало и са били против злоупотребата с жената в света на „дявола”, който пръв я изкушава и довежда до създаването на грешно поколение и грешен свят. Сексуалната чистота, чрез въздържание подготвяла вярващите и посветените за бъдещ брачен съюз по примера на Месията – Христос. Но за да се достигне този блян или тази върховна цел на божествената любов като носителка на истинската кръвна линия е трябвало да се премине през строг и труден път на изпитания. Най-ясно виждаме тази гледна точка в цикъла легенди за крал Артур и рицарите около кръглата маса.
Оптимизмът на богомило- катарското учение се състояло именно в тази вяра – вяра, което помага на човека да развие сърцето и характера си и да предаде опита си на идните поколения. Нейната сила запалва светлина в тъмното средновековие на зараждане и умиране на католическата инквизиция. С победата на протестантизма, обаче постепенно първоначалната същност на божественото учение се изгубва и почти претопява в традиционното схващане за идването на Второто пришествие. Налага се да се появят нови учения -. ереси претендиращи за възстановяване на изгубения идеал. Учението за Великото Всемирно Бяло братство се явява основно водещо звено в изграждане на хармоничен свят.Според него всички велики пратеници на небесната воля са братя и техните напътвия и дела са част от общия вселенски поток на истината. Целта на тяхното сътрудничество е победата над силите на разрушението, които не умеят да работят заедно. Едва когато са създадени субстанциални условия за взаимно разбирателство и съвместни дейности, ще се достигне до пълно освобождение на жената и изпълнение на мирните повели в новата епоха. Възможността ù да се развива като равнопоставен партньор с мъжа, да има право на избор, да създаде условия за развитие на истинска любов в семейството определя и нивото на развитие на обществото.
Пред съвременния свят е изправена дилемата за правилно отношение към ролята на семейството и жената, като основен носител на ценности. Символът на бялата роза в романа е свързан . небесната любов, която в Дантевата „ Божествена комедия” се носи смисъла на „чистата роза”.
В поезията на трубадурите розата е символ на любовта. Но кагото се казва, че бялата роза символизира смъртта, взето в езотеричен контекст тази смърт има характера на възкресение. Надмогването на изпитанията във физическия свят засилва енергията на любовта, така че тя придобива характера на вечност, преодоляля границите на смъртта. Когато говорим, за младостта като вечна имаме впредвид тъкмо този смисъл. Белия цвят като символ на невинността и чистата е свързан с младостта, а оттам и с вечността.
Но поради живота в материалния свят, човекът развива индивидуализъм и егоизъм и стига до свой изкривен образ на истината. Мъжът и е жената се превръщат във врагове в своето противоборство за признание и намиране на място под слънцето. В тази изтощителна борба все повече се разгръщат отрицателни нравствени явления, които обезмислят и съществуването на детския свят. В този смисъл романът „ По следите на Белия Жерав” се опитва да подскаже идеи, чрез съдбите на героите за разрешаване на историческия конфликт с възпитание на чувствата и стремеж към единство в любовта.
Увод
Ани се прибра уморена от работа пълна с чанта покупки от «Фантастико». Ужасно я болеше глава и както обикновено, се разбърза да приготви нещо за вечеря. Живееше сама с майка си, откакто баща ù почина, а брат ù от десет години бе в Австралия и се обаждаше рядко. Ех, как си мечтаеше на времето да пътува, особено по море и да обикаля различни страни. Но направи подобен опит само през младежките си години. Времената сега бяха съвсем други, твърде много неща се бяха случили в живота ù, за да си остане едно романтично момиче.
Тази вечер малко позакъсня Имаха разговор с Ирен – майката на малкия третокласнк Васко, станал жертва на сексуална злоупотреба от хомосексуалист. Момченцето се прибирало у дома след училище и било привлечено във входа на запустял тунела до подлеза, който свързваше две големи улици на кръстовището. Тези подлези бяха в ужасен вид – мръсни, неугледни и често без пазачи.
Ирен разказваше, че от вече няколко месеца момчето не иска да ходи на училище и страни от другарчетата си. От една страна децата бяха беззащитни, от друга страна сякаш излизаха виновни за своето съществуване, когато ги обвиняваха в сторена беля, както възрастните наричаха детските грешки.. Но като цяло обществената ценностна система бе обърната наопаци и на хомосексуалистите се гледаше като на нормално явление, а последствията му оставаха безнаказани.
-Сега в европейския парламент има доста поддържници на хомосексуалстите и не дай си боже да се оплачеш, да търсиш защита и желание да си търсиш правата. Може и да те освиркат. Доколото четох в Интернет един италиански католически представител на комисията по образование се оттеглил.
- Така ли? А църковнте им служители женят ли се? – Ирен беше чела и знаеше за монашеските йезуитски ордени и издигането на техните ръководители в йерархията. Имаше световно известни филми по този въпрос.
- Ами... – запъна се Ани – по времето, когато бях в Италия имаше голям скандал. Някакъв чернокож кардинал се беше оженил. Ватикана пусна в ход „светата инквизиця”, затвориха го и го подложиха на разследване. Мисля, че жена му се опитала да бъде с него и може да са го отлъчили.. Но доколкото знам после напуснал с жена си страната и такива като него създали братството на женените свещеници..
- Я, колко интересно. Представям си какво е било. На времето четох един криминален роман за американски кардинал убит от едно момче, потърпевш в детския им хор. Мислех си, че е преувеличено.
- Не знам, но са ми казвали, че има пастори - хомосексуалисти в лютеранските църкви. Европа е затънала в ерес, дори бих казала езичеството се е възродило отново под различните форми на престъпни организации и сексуални злоупотреби.. Затова децата и жените ще страдат.
Ани замислено говореше, като бъркаше със сламената си пръчица из привъшеното капучино.
После вдигна замислените си тъмнокафяви очи и се усмихна. Ирен бе все още под впечатлението на новините, които бе научила също се бе разприказвала
- Значи под маската на християнско милосърдие проповядват либерализъм – за съжалене как да вярваш и как да създаваш семейство.
- Мисля, че разпадането на семействата е станало след сексуалната революция. Но свободите сексуални връзки са разочаровали много млади хора и половете още повече са се отдалечили един от друг.
- Абе, «обратни« хора винаги е имало, но да не пречат. А моят Васко какво е виновен. Защо му съсипват живота?
- Преди седмица попаднах на две жени, които бягаха от дома си, заради бащата, който домъкнал някакъв американец в къщата си..
- Ужас! Ето виждаш ли, дори и деца не ти си иска да раждаш. Ти си късметлия, че нямаш. Само да страдат .ли?
- Усещала съм го и затова не съжалявам за нищо.
И двете жени, улисани в разговор не разбраха как изтече времето им. Но Ирен все пак бързаше да вземе сина си от майка си. Беше петък и тя си го прибираше за събота и неделя. На тръгване Ани извади визитката си, на която имаше телефони и адрес на нейн сайт.
- Съвсем скоро го отворих. Ако искаш, напиши по въпроса и ще пусна публикация.
- Добре. А какво стана с онзи другия сайт? Не си ли вече в него?
- Не, спрях. Нямам време. Пък и нещо...съм много уморена.
Ани пое пак голямата чанта и тръгна надолу по улицата за дома си. Ирен остана да чака тролея. Тя гледаше как приятелката ù се бе привела под тежетстта на товара и вървеще бавно. Стори ù се много отслабнала и малка. „Сигурно е от напрежеие”, помисли си потърпевшата майка и въздъхна. Животът беше все оше пред нея и тя трябваше да намери начин да се справи с него.
Ани и майка ù вечераха тихо. Отсъствието на брата се бе отразило и на двете жени, ала те се бяха примирили с мисълта, че той си имаше самостоятелен живот.
Ани отиде в стаята си и отвори една папка с изписани и бели листи. Когато сядаше над тях, главоболието ù намаляваше и тя забравяше за тревогите си. Тази вечер щеще да напише ново писмо до своя приятел. Искаше да си говори с него, а това обикновено ставаше след сън. Първо щеше да му пише, като споделяше болките си и съмненията си.
Тя не знаеше все още кой бе той, но неволно мислите ù се насочваха винаги към него, когато останеше съвсем сама – без разбиране и помощ от света. Дълбоко в медитация тя не говореше с никой, но се явяваха образи от минали времена и от време на време преди да заспи или когато бързаше за някъде ù се явяваше един и същ образ – млад мургав мъж, чийто сериозно лице носеше отпечатъка на морските бури и ù даваше кураж да продължи живота си.
Тогава чувстваше, че може да диша, да върви уверено по пътя, който ù бе предначертан. Тя не пишеше обикновени писма, а редеше думите си в стихове, в образи и картини, които разказваха за нейната съдба.
Да, може би през целия си живот се бе стремяла към него или пък той понякога я закриляше от грешки и излишни страдания в живота ù. Трябваше да си признае, че не умееше сама да разбира себе си и да остоява собствената си позиция. Когато не ù достигаха сили и увереност тя предпочиташе да следва съветите на възрастните и на по-опитите от нея. Родителите ù се бяха опитали да ù намерят съпруг и тя се съгласи , тъй като се страхуваше съвсем сама да се бори срещу неизвестностите на един свят, поставил човека в слуга на физическите удоволствия.
Може би младежите не приемаха съветите на родителите си, които имаха опит и можеха да им помагат в семейния живот. „ Самостоятелен дом трудно се строи днес, затова сме си мислели как да ви осигурим” , казваха родителите ù. Годеникът на който се бяха спряли, обаче не считаше така. Навръх поредната Нова година Ани се надяваше да бъдат заедно, ала разбра че приятелят ù е предпочел да си прекара неангажиращо времето със своята любовница... Смаяна от подобна безотговорност, Ани остана безмълвна няколко дни. Не искаше повече да прави каквото и да било по този въпрос. „Така ще си останеш стара мома” – думите на майка ù се блъскаха в мозъка ù и тя отчаяно не искаше да ги приеме. После се опита да прости, дори без да е получила извинение и накрая се разболя.
Ани се унасяше ту в спомени или равносметка, сънят и я събаряше и тя потъваше в един друг свят. Той ù беше близък и познат и тя се чувстваше като у дома си в него. Сега си обясняваше защо сънищата и мечтите ù я спасяваха още от малка да не полудее. Нейната чувствителна натура се бунтуваше срещу разминаванията на думи и дела в едно общество, където хората бяха превърнали идеалите в демагогия. Любовта ù към киното откри нови хоризонти към изкуството, което лекуваше душата ù и тя започна да изследва теми и сюжети, възпитаващи човека в най-висши норми на поведение по пътя към любовта – така желана от всеки един. И със вътрешните си сетива тя виждаше просторни гори и високи скалисти брегове, които изкачваше след мъжа пред нея. Той уверено крачеше напред и знаеше, че тя го следва. Задъхана и щастлива го настигаше и срещаше спокойният му поглед. Вятърът брулеше лицата и развяваше косите им. Той носеше бинокъл и наблюдаваше нещо в далечината. Чакаха ли някого. Не знаеше, но вярваше в него и не го питаше. Свежият морски въздух ù вдъхваше сила и енергията ù се увеличаваше.
Чувстваше се окрилена и млада. Знаеше, че е оградена с добър духовен свят и ангели, които се грижат за нея. Пътят на изкуството беше осенят с тръните на Христовия венец – пълен със стръмнини и ровове , а вярата на хората не беше много голяма, че да се справи с планината от трудности пред тях. Ани чувстваше тежненията на редица творци от духовния свят и им желаеше по-добра позиция, за да продължават да творят. Сърцата се сбираха в едно, за да дадат своя узрял плод на любовта и надеждата.
Когато се събуди рано сутринта Ани взе набързо празен лист и спонтанно написа своето ново стихотворение.
Жеравът
Oстана сам - без съпруга
и без любовта й...в свят ,
где човешки страсти,
отнемат като ураган
всяко бъдеще
без пристан...
Ала в сърцето му
жарта на огъня
разпали се
и устрем в него избуя
да се бори
мъдро, непрестанно...
И разгоря се пламъкът
на верността,
крила разпери жеравът,
понесе се във вихъра
на неизбежността,
да търси правда
истина в света –
правила железни
в любовта – без лъжи
и без измами,
подлъгали човека в калта.
Красотата на луната
живее за звездата,
даряваща със знойна жар
Земята.
В единството на радостта
да бъдат заедно
в деня, нощта
луна и слънце засияха
и се завъртяха
с птиците –
А жеравът огрян в светлина,
разтвори бързо своите крила
и полетя...натам,
где любимата го чакаше,
отвъд суетните дела
на планове човешки –
с лик небесен
изтъкан от ведрина.
Духът му силен извиси се,
вярата му се кали,
и той стана пръв
измежду птиците .
Поеха заедно на път
към просторите
на свободата
и крясъците им
уплашени от тъмнината,
внезапно намаляха.
И постигнали победа
над смъртта,
жеравите сведоха глава
в поклон
към любовта,
която водеше ги все напред,
дарила ги с живот
на вечността -
и славен полет в радостта им.
Да, отново то носеше информация, която ù бяха подали по време на сън. Трябваше да пише, да намери ключа към своя нов живот.
Ромaн
от Румяна Русева
Вместо предговор
Когато говорим за смисъла на човешкия живот и пътя ни към преоткриване на нашата изначална същност – онова, което определя посоката на нашата съдба и роля в новата цивилизация, ние неминуемо се замисляме и за изразните средства, с които бихме си послужили, за да покажем на другите какво можем да направим за обществото и света като цяло.
Изследванията върху културата на един народ или по-голяма група от хора имат своята вековна история и ние едва ли бихме прибавили нещо ново тук в тази книга - една художествена интерпретация за мястото на всеки един от нас по пътя на световния мир и утвърждаването на универсалните ценности.
Обикновено изследователите на духовната култура на дадено нация се опират на автентични текстове, които да свидетелстват за точните процеси в тази епоха. Но често поради липсата на такива текстове те правят реконструкция като използват постиженията и изводите от различните науки като историография, археология, етнография, езикознание и други.
В този смисъл романът „ По следите на Белия жерав” няма претенциите да дава точен отговор на разрешаване на въпроса за доближаване до истинността на даден исторически период или събитие. По-скоро чрез своята интуиция и въображение тя търси изход от пътуването на човешката душа към нейния храм – дом на любовта в най-висшите ù измерения.
Въпросите, които авторката задава засягат предимно християнската цивилизация и постхристиянския свят. Промените, които са дошли преди две хилядолетия с приемане на християнството могат да се търсят във всички посоки на обществения и духовен живот на човека. Най-напред, те са в областта на вярата която бележи няколко върха в историята – мъченичеството на първите християни и обръщането на Римската империя в християнска, борбата на средновековните ереси срещу подтисничеството и произвола на църковно-държавното управление, появата на Ренесанса и накрая – времето на Реформацията и победата на протестантизма. Като двигател на обществения прогрес, вярата на човека дава и промени в обществено-политическия живот на дадена нация или континент.
Всяко ново –„ забравено старо” възникнало от недрата на саможертвената борба за справедливост и добър човешки живот е било посрещано като ерес от утвърдената държавна религия. Ерестта се стреми да внуши, че е по-чиста от официалното учение, което критикува, в този смисъл тя се стреми да го върне в първоначалната му форма. Основа за нейната критика е , че официалното учение се е отклонило от своя извор и е започнало да злоупотребява с доверието на вярващите.
Така богомилството, заедно с други ереси се появава в Европа от нашите земи. То получава голяма народна подкрепа и увеличило се по численост, започва да прилага организираната форма на съществуване. След като отричат тайнствата и кръста, литургиите и чудесата, богородица и иконите богомилите всъщност отричат утвърдената църквата като цяло. Особено критично е отношението им към духовенството. Според тях това не са били истински посветени християнски служители и оттам, те не са били достатъчно авторитетни – богопомазани и не по-различни от другите хора. Те служат на една църква, която е творение в света на Сатанаил, затова те са способни да лъжат и да мамят хората без да съзнават това.
Важно обвинение срещу богомилите от страна на техните противници е отричането им на брака и семейството, тъй като проповядвали не само въздържание от вино и месо, но и сексуално въздържание, стигащо до аскетизъм. Оттук може да се направи извода, че тази им позиция води до разрушаване на основната единица на обществото – семейството, което би трябвало да служи за пример и плодотворно подражание за бъдещето.
Така, според по-консервативните критици на богомиството тяхното учение носело дуалистичен характер – за тях материалният свят бил творение на дявола, създател и на човека, а духовният свят носел божествен характер. Но съществуват редица апокрифни християнски източници, които могат да докажат едно по-достоверно твърдение. В най-общи линии, богомилите са признавали произхода на злото като вторичен – плод на рьзбунтувалият се паднал ангел. И според библийското предание човешкият род станал негов потомък. Ето защо, можем да направим заключението, че нравственността е била най-висша ценност при богомилите. Ако видимият свят като творение на злото, присъщо за падналите хора, изкушава човека да стане роб на погрешен начин на живот, то господството над него се постига с въздържание от онова, което довежда човека до робството му.
Вляло се в духовно-културната вълна на западноевропейските народи, много изследователи считат, че учението дава своя принос за създаване на катаро-провансалската култура в Южна Франция. За нейното изграждане голяма роля играят връзките на готски крале, живели по нашите земи с легендите за месианското престонаследие на древна династия.
Уважението към жената и семейството сред германските племена прераства в култ към Черната Мадона и предполагаемата съпруга на Исус Христос. Затова не може да се пренебрегне факта, че тези християнски ереси са носели лъча на божественото женско начало и са били против злоупотребата с жената в света на „дявола”, който пръв я изкушава и довежда до създаването на грешно поколение и грешен свят. Сексуалната чистота, чрез въздържание подготвяла вярващите и посветените за бъдещ брачен съюз по примера на Месията – Христос. Но за да се достигне този блян или тази върховна цел на божествената любов като носителка на истинската кръвна линия е трябвало да се премине през строг и труден път на изпитания. Най-ясно виждаме тази гледна точка в цикъла легенди за крал Артур и рицарите около кръглата маса.
Оптимизмът на богомило- катарското учение се състояло именно в тази вяра – вяра, което помага на човека да развие сърцето и характера си и да предаде опита си на идните поколения. Нейната сила запалва светлина в тъмното средновековие на зараждане и умиране на католическата инквизиция. С победата на протестантизма, обаче постепенно първоначалната същност на божественото учение се изгубва и почти претопява в традиционното схващане за идването на Второто пришествие. Налага се да се появят нови учения -. ереси претендиращи за възстановяване на изгубения идеал. Учението за Великото Всемирно Бяло братство се явява основно водещо звено в изграждане на хармоничен свят.Според него всички велики пратеници на небесната воля са братя и техните напътвия и дела са част от общия вселенски поток на истината. Целта на тяхното сътрудничество е победата над силите на разрушението, които не умеят да работят заедно. Едва когато са създадени субстанциални условия за взаимно разбирателство и съвместни дейности, ще се достигне до пълно освобождение на жената и изпълнение на мирните повели в новата епоха. Възможността ù да се развива като равнопоставен партньор с мъжа, да има право на избор, да създаде условия за развитие на истинска любов в семейството определя и нивото на развитие на обществото.
Пред съвременния свят е изправена дилемата за правилно отношение към ролята на семейството и жената, като основен носител на ценности. Символът на бялата роза в романа е свързан . небесната любов, която в Дантевата „ Божествена комедия” се носи смисъла на „чистата роза”.
В поезията на трубадурите розата е символ на любовта. Но кагото се казва, че бялата роза символизира смъртта, взето в езотеричен контекст тази смърт има характера на възкресение. Надмогването на изпитанията във физическия свят засилва енергията на любовта, така че тя придобива характера на вечност, преодоляля границите на смъртта. Когато говорим, за младостта като вечна имаме впредвид тъкмо този смисъл. Белия цвят като символ на невинността и чистата е свързан с младостта, а оттам и с вечността.
Но поради живота в материалния свят, човекът развива индивидуализъм и егоизъм и стига до свой изкривен образ на истината. Мъжът и е жената се превръщат във врагове в своето противоборство за признание и намиране на място под слънцето. В тази изтощителна борба все повече се разгръщат отрицателни нравствени явления, които обезмислят и съществуването на детския свят. В този смисъл романът „ По следите на Белия Жерав” се опитва да подскаже идеи, чрез съдбите на героите за разрешаване на историческия конфликт с възпитание на чувствата и стремеж към единство в любовта.
Увод
Ани се прибра уморена от работа пълна с чанта покупки от «Фантастико». Ужасно я болеше глава и както обикновено, се разбърза да приготви нещо за вечеря. Живееше сама с майка си, откакто баща ù почина, а брат ù от десет години бе в Австралия и се обаждаше рядко. Ех, как си мечтаеше на времето да пътува, особено по море и да обикаля различни страни. Но направи подобен опит само през младежките си години. Времената сега бяха съвсем други, твърде много неща се бяха случили в живота ù, за да си остане едно романтично момиче.
Тази вечер малко позакъсня Имаха разговор с Ирен – майката на малкия третокласнк Васко, станал жертва на сексуална злоупотреба от хомосексуалист. Момченцето се прибирало у дома след училище и било привлечено във входа на запустял тунела до подлеза, който свързваше две големи улици на кръстовището. Тези подлези бяха в ужасен вид – мръсни, неугледни и често без пазачи.
Ирен разказваше, че от вече няколко месеца момчето не иска да ходи на училище и страни от другарчетата си. От една страна децата бяха беззащитни, от друга страна сякаш излизаха виновни за своето съществуване, когато ги обвиняваха в сторена беля, както възрастните наричаха детските грешки.. Но като цяло обществената ценностна система бе обърната наопаци и на хомосексуалистите се гледаше като на нормално явление, а последствията му оставаха безнаказани.
-Сега в европейския парламент има доста поддържници на хомосексуалстите и не дай си боже да се оплачеш, да търсиш защита и желание да си търсиш правата. Може и да те освиркат. Доколото четох в Интернет един италиански католически представител на комисията по образование се оттеглил.
- Така ли? А църковнте им служители женят ли се? – Ирен беше чела и знаеше за монашеските йезуитски ордени и издигането на техните ръководители в йерархията. Имаше световно известни филми по този въпрос.
- Ами... – запъна се Ани – по времето, когато бях в Италия имаше голям скандал. Някакъв чернокож кардинал се беше оженил. Ватикана пусна в ход „светата инквизиця”, затвориха го и го подложиха на разследване. Мисля, че жена му се опитала да бъде с него и може да са го отлъчили.. Но доколкото знам после напуснал с жена си страната и такива като него създали братството на женените свещеници..
- Я, колко интересно. Представям си какво е било. На времето четох един криминален роман за американски кардинал убит от едно момче, потърпевш в детския им хор. Мислех си, че е преувеличено.
- Не знам, но са ми казвали, че има пастори - хомосексуалисти в лютеранските църкви. Европа е затънала в ерес, дори бих казала езичеството се е възродило отново под различните форми на престъпни организации и сексуални злоупотреби.. Затова децата и жените ще страдат.
Ани замислено говореше, като бъркаше със сламената си пръчица из привъшеното капучино.
После вдигна замислените си тъмнокафяви очи и се усмихна. Ирен бе все още под впечатлението на новините, които бе научила също се бе разприказвала
- Значи под маската на християнско милосърдие проповядват либерализъм – за съжалене как да вярваш и как да създаваш семейство.
- Мисля, че разпадането на семействата е станало след сексуалната революция. Но свободите сексуални връзки са разочаровали много млади хора и половете още повече са се отдалечили един от друг.
- Абе, «обратни« хора винаги е имало, но да не пречат. А моят Васко какво е виновен. Защо му съсипват живота?
- Преди седмица попаднах на две жени, които бягаха от дома си, заради бащата, който домъкнал някакъв американец в къщата си..
- Ужас! Ето виждаш ли, дори и деца не ти си иска да раждаш. Ти си късметлия, че нямаш. Само да страдат .ли?
- Усещала съм го и затова не съжалявам за нищо.
И двете жени, улисани в разговор не разбраха как изтече времето им. Но Ирен все пак бързаше да вземе сина си от майка си. Беше петък и тя си го прибираше за събота и неделя. На тръгване Ани извади визитката си, на която имаше телефони и адрес на нейн сайт.
- Съвсем скоро го отворих. Ако искаш, напиши по въпроса и ще пусна публикация.
- Добре. А какво стана с онзи другия сайт? Не си ли вече в него?
- Не, спрях. Нямам време. Пък и нещо...съм много уморена.
Ани пое пак голямата чанта и тръгна надолу по улицата за дома си. Ирен остана да чака тролея. Тя гледаше как приятелката ù се бе привела под тежетстта на товара и вървеще бавно. Стори ù се много отслабнала и малка. „Сигурно е от напрежеие”, помисли си потърпевшата майка и въздъхна. Животът беше все оше пред нея и тя трябваше да намери начин да се справи с него.
Ани и майка ù вечераха тихо. Отсъствието на брата се бе отразило и на двете жени, ала те се бяха примирили с мисълта, че той си имаше самостоятелен живот.
Ани отиде в стаята си и отвори една папка с изписани и бели листи. Когато сядаше над тях, главоболието ù намаляваше и тя забравяше за тревогите си. Тази вечер щеще да напише ново писмо до своя приятел. Искаше да си говори с него, а това обикновено ставаше след сън. Първо щеше да му пише, като споделяше болките си и съмненията си.
Тя не знаеше все още кой бе той, но неволно мислите ù се насочваха винаги към него, когато останеше съвсем сама – без разбиране и помощ от света. Дълбоко в медитация тя не говореше с никой, но се явяваха образи от минали времена и от време на време преди да заспи или когато бързаше за някъде ù се явяваше един и същ образ – млад мургав мъж, чийто сериозно лице носеше отпечатъка на морските бури и ù даваше кураж да продължи живота си.
Тогава чувстваше, че може да диша, да върви уверено по пътя, който ù бе предначертан. Тя не пишеше обикновени писма, а редеше думите си в стихове, в образи и картини, които разказваха за нейната съдба.
Да, може би през целия си живот се бе стремяла към него или пък той понякога я закриляше от грешки и излишни страдания в живота ù. Трябваше да си признае, че не умееше сама да разбира себе си и да остоява собствената си позиция. Когато не ù достигаха сили и увереност тя предпочиташе да следва съветите на възрастните и на по-опитите от нея. Родителите ù се бяха опитали да ù намерят съпруг и тя се съгласи , тъй като се страхуваше съвсем сама да се бори срещу неизвестностите на един свят, поставил човека в слуга на физическите удоволствия.
Може би младежите не приемаха съветите на родителите си, които имаха опит и можеха да им помагат в семейния живот. „ Самостоятелен дом трудно се строи днес, затова сме си мислели как да ви осигурим” , казваха родителите ù. Годеникът на който се бяха спряли, обаче не считаше така. Навръх поредната Нова година Ани се надяваше да бъдат заедно, ала разбра че приятелят ù е предпочел да си прекара неангажиращо времето със своята любовница... Смаяна от подобна безотговорност, Ани остана безмълвна няколко дни. Не искаше повече да прави каквото и да било по този въпрос. „Така ще си останеш стара мома” – думите на майка ù се блъскаха в мозъка ù и тя отчаяно не искаше да ги приеме. После се опита да прости, дори без да е получила извинение и накрая се разболя.
Ани се унасяше ту в спомени или равносметка, сънят и я събаряше и тя потъваше в един друг свят. Той ù беше близък и познат и тя се чувстваше като у дома си в него. Сега си обясняваше защо сънищата и мечтите ù я спасяваха още от малка да не полудее. Нейната чувствителна натура се бунтуваше срещу разминаванията на думи и дела в едно общество, където хората бяха превърнали идеалите в демагогия. Любовта ù към киното откри нови хоризонти към изкуството, което лекуваше душата ù и тя започна да изследва теми и сюжети, възпитаващи човека в най-висши норми на поведение по пътя към любовта – така желана от всеки един. И със вътрешните си сетива тя виждаше просторни гори и високи скалисти брегове, които изкачваше след мъжа пред нея. Той уверено крачеше напред и знаеше, че тя го следва. Задъхана и щастлива го настигаше и срещаше спокойният му поглед. Вятърът брулеше лицата и развяваше косите им. Той носеше бинокъл и наблюдаваше нещо в далечината. Чакаха ли някого. Не знаеше, но вярваше в него и не го питаше. Свежият морски въздух ù вдъхваше сила и енергията ù се увеличаваше.
Чувстваше се окрилена и млада. Знаеше, че е оградена с добър духовен свят и ангели, които се грижат за нея. Пътят на изкуството беше осенят с тръните на Христовия венец – пълен със стръмнини и ровове , а вярата на хората не беше много голяма, че да се справи с планината от трудности пред тях. Ани чувстваше тежненията на редица творци от духовния свят и им желаеше по-добра позиция, за да продължават да творят. Сърцата се сбираха в едно, за да дадат своя узрял плод на любовта и надеждата.
Когато се събуди рано сутринта Ани взе набързо празен лист и спонтанно написа своето ново стихотворение.
Жеравът
Oстана сам - без съпруга
и без любовта й...в свят ,
где човешки страсти,
отнемат като ураган
всяко бъдеще
без пристан...
Ала в сърцето му
жарта на огъня
разпали се
и устрем в него избуя
да се бори
мъдро, непрестанно...
И разгоря се пламъкът
на верността,
крила разпери жеравът,
понесе се във вихъра
на неизбежността,
да търси правда
истина в света –
правила железни
в любовта – без лъжи
и без измами,
подлъгали човека в калта.
Красотата на луната
живее за звездата,
даряваща със знойна жар
Земята.
В единството на радостта
да бъдат заедно
в деня, нощта
луна и слънце засияха
и се завъртяха
с птиците –
А жеравът огрян в светлина,
разтвори бързо своите крила
и полетя...натам,
где любимата го чакаше,
отвъд суетните дела
на планове човешки –
с лик небесен
изтъкан от ведрина.
Духът му силен извиси се,
вярата му се кали,
и той стана пръв
измежду птиците .
Поеха заедно на път
към просторите
на свободата
и крясъците им
уплашени от тъмнината,
внезапно намаляха.
И постигнали победа
над смъртта,
жеравите сведоха глава
в поклон
към любовта,
която водеше ги все напред,
дарила ги с живот
на вечността -
и славен полет в радостта им.
Да, отново то носеше информация, която ù бяха подали по време на сън. Трябваше да пише, да намери ключа към своя нов живот.
В търсене на истинската любов (стихове, разкази)
Чаках те да бъдеш с мен
Румяна Русева
Да,чаках те...
да бъдеш с мен,
И там под небето
политам
към твоя безкрай.
И ти мила моя
зовеш ме,
където денят е
омаен -
И светъл лъчът ми
любовен
продира тъмата –
тъмата
създала ни двама
да търсим ний вечно,
вечно
да търсим душата;
А сърцето ни вика
до болка
«Тръгваме заедно!»
Просторът обгръща
телата,
в летеж на духа ни,
волен и морен
в мига ни любовен –
в любовния полет
дарил красотата;
И ето, с нова искра
на единство и радост –
радост безбрежна
залива душата –
залива
духът ми мечтата –
мечта за безкрайната
нежност...
Светли лъчи ,
ефирни лъчи
засияха в нощта;
Звезди заблестяха
игриво -
сред светлината
огряла сърцата.
Прегърна ни в полет –
в полет
безмерен звездата.....
Там, където аз те чаках
2008 г.
Жената Индиго
Румяна Русева
Не зная защо се родих
и.....какво ме доведе
на тази земя,
където не видях
ни дом ,
ни ласка...
или топлина?
Съвсем сама останах –
да търся
и намирам ответи,
мъдри като вековете,
на безкрайните въпроси
за истината, любовта..
И тръгнах.
По пътя на Мъдростта
аз тръгнах ,
все още непробудена...
И се спънах ...
Но болката донесе
светлина,
сърцето ми пое
виделина.
И аз разбрах...
Всеки грях довежда
до смъртта ,
а тя дебне - октопод
с пипала протегнати,
към хубостта
и невинността.
А те са безащитни
във света
на мразна зима –
свят на празнота..
Студът довежда
до смъртта
и ставаме човеци
нови,
само с откуп
от греха.
Да бъде ден –
ден на пролетгта
чрез преданост синовна –
към майката – земя
и към родители –
строители
в духа на любовта..
Безмерна радост
ни дарява вечността,
а тя ни води
все в светлина
да търсим връзка
със света;
да се родим
наново в Любовта.
2008 г.
Надежда
Румяна Русева
Безмерна пустиня
в нищета,
мрак и пустош ме обземат
в самотата на нощта
Без теб .....
Теб те няма.....
Усмивка бледа на звезда
потъна
нейде в небето сиво.
Ухилена луна....
злобно се изсмя
Птица полетяла ...
без крила ...
Мираж – без любов.....
Самотната душа тъжно
плачеше в нощта.
- Какво да правим?
- Не чу ли смеха на
поредната вълна
в морето бурно?
О, не... едва ли ще умра...
А,а...радостта
не ще ме изостави,
вече с крила
литна бяла птица –
утринна зора засмя се,
засия –
Зората ме събуди в съня –
литнах волна –
благодарна в любовта.
2008 г.
Отчаяние
Румяна Русева
В живота ни
безличен и суров,
без сила
и истинска любов,
ни плаши красотата,
а душата ни
потънала в плесен,
притисната
от пътя тесен,
нарекли го дори
и лесен,
се трупат скърби
и тегоби.
Надянали сме
маските в образа
на тривиалността ,
и се движим –
живи пешки
по eдна повърхонст,
в объркана
забрава на духа,
предварително
обречен в смъртта,
безропотно
приели я като съдба.
Къде си вяра в мен,
в другия
и лъч в нощта,
когато дебне ни
страха,
да не останем
в самота?
Къде си Ти,
когато съм
отчаяна,
забравила света
и готова да умра?
О, ето те - могъщ,
сйяен, търпелив !
Дъхът ми спря
и сърцето ми
заби...
Внезапна сила
ме избави
от тежестта
на мрака
в душата ми -
Теб те има – значи
съществувам
в безкрайността
и никой не ще може вече
да ми отнеме любовта.
2008 г.
Къде е любовта?
Румяна Русева
Открих ли любовта –
не зная,
или мъка ме заля
щом разбрах,
че излюзия поредна
ме превърна във върба –
Плачеща и тъжна,
склонила вейки
над реката,
замечтана над водата
сипе сълзи и тъгува
в самотата на поредното
вълнение,довело я
до опиянение ...
в лъжа и разделение.
Кой ù вля греховна сила?
Дъбът ли стволест
или явор високомерен?
И сред храстите зелени,
сгушени врабци
плачевно пеят...
А гората останала
без веселба
им припява тихо
и поклаща тъжно
своите листа.
2008 г.
Румяна Русева
Да,чаках те...
да бъдеш с мен,
И там под небето
политам
към твоя безкрай.
И ти мила моя
зовеш ме,
където денят е
омаен -
И светъл лъчът ми
любовен
продира тъмата –
тъмата
създала ни двама
да търсим ний вечно,
вечно
да търсим душата;
А сърцето ни вика
до болка
«Тръгваме заедно!»
Просторът обгръща
телата,
в летеж на духа ни,
волен и морен
в мига ни любовен –
в любовния полет
дарил красотата;
И ето, с нова искра
на единство и радост –
радост безбрежна
залива душата –
залива
духът ми мечтата –
мечта за безкрайната
нежност...
Светли лъчи ,
ефирни лъчи
засияха в нощта;
Звезди заблестяха
игриво -
сред светлината
огряла сърцата.
Прегърна ни в полет –
в полет
безмерен звездата.....
Там, където аз те чаках
2008 г.
Жената Индиго
Румяна Русева
Не зная защо се родих
и.....какво ме доведе
на тази земя,
където не видях
ни дом ,
ни ласка...
или топлина?
Съвсем сама останах –
да търся
и намирам ответи,
мъдри като вековете,
на безкрайните въпроси
за истината, любовта..
И тръгнах.
По пътя на Мъдростта
аз тръгнах ,
все още непробудена...
И се спънах ...
Но болката донесе
светлина,
сърцето ми пое
виделина.
И аз разбрах...
Всеки грях довежда
до смъртта ,
а тя дебне - октопод
с пипала протегнати,
към хубостта
и невинността.
А те са безащитни
във света
на мразна зима –
свят на празнота..
Студът довежда
до смъртта
и ставаме човеци
нови,
само с откуп
от греха.
Да бъде ден –
ден на пролетгта
чрез преданост синовна –
към майката – земя
и към родители –
строители
в духа на любовта..
Безмерна радост
ни дарява вечността,
а тя ни води
все в светлина
да търсим връзка
със света;
да се родим
наново в Любовта.
2008 г.
Надежда
Румяна Русева
Безмерна пустиня
в нищета,
мрак и пустош ме обземат
в самотата на нощта
Без теб .....
Теб те няма.....
Усмивка бледа на звезда
потъна
нейде в небето сиво.
Ухилена луна....
злобно се изсмя
Птица полетяла ...
без крила ...
Мираж – без любов.....
Самотната душа тъжно
плачеше в нощта.
- Какво да правим?
- Не чу ли смеха на
поредната вълна
в морето бурно?
О, не... едва ли ще умра...
А,а...радостта
не ще ме изостави,
вече с крила
литна бяла птица –
утринна зора засмя се,
засия –
Зората ме събуди в съня –
литнах волна –
благодарна в любовта.
2008 г.
Отчаяние
Румяна Русева
В живота ни
безличен и суров,
без сила
и истинска любов,
ни плаши красотата,
а душата ни
потънала в плесен,
притисната
от пътя тесен,
нарекли го дори
и лесен,
се трупат скърби
и тегоби.
Надянали сме
маските в образа
на тривиалността ,
и се движим –
живи пешки
по eдна повърхонст,
в объркана
забрава на духа,
предварително
обречен в смъртта,
безропотно
приели я като съдба.
Къде си вяра в мен,
в другия
и лъч в нощта,
когато дебне ни
страха,
да не останем
в самота?
Къде си Ти,
когато съм
отчаяна,
забравила света
и готова да умра?
О, ето те - могъщ,
сйяен, търпелив !
Дъхът ми спря
и сърцето ми
заби...
Внезапна сила
ме избави
от тежестта
на мрака
в душата ми -
Теб те има – значи
съществувам
в безкрайността
и никой не ще може вече
да ми отнеме любовта.
2008 г.
Къде е любовта?
Румяна Русева
Открих ли любовта –
не зная,
или мъка ме заля
щом разбрах,
че излюзия поредна
ме превърна във върба –
Плачеща и тъжна,
склонила вейки
над реката,
замечтана над водата
сипе сълзи и тъгува
в самотата на поредното
вълнение,довело я
до опиянение ...
в лъжа и разделение.
Кой ù вля греховна сила?
Дъбът ли стволест
или явор високомерен?
И сред храстите зелени,
сгушени врабци
плачевно пеят...
А гората останала
без веселба
им припява тихо
и поклаща тъжно
своите листа.
2008 г.
Чисто сърце (Поезия)
фото - Милен Ангелов
Не се отказвай
Вълчо Камбуров
Hе се отказвай любовта да чакаш!
Не се замисляй иде ли към теб
Или съдбата този миг протака,
За да те срещне с купища късмет.
Бъди готов да срещнеш жар и огън,
Лава от чувства, снежни брегове,
пролетен цвят и тих далечен звън
на глас със обич, който те заве.
Вади на воля всичките желания,
Храни с радост тяло и душа,
обичта приемай с нейните послания –
Сърцата преценяват вярно, не грешат.
Запаси се с вечност от търпение
И чакай любовта с тихо смирение.
Сонет 20
Вълчо Камбуров
Трудният живот, всяка несполука
забулваха с мъка мойте дни.
Но ти дойде! Стоиш до мене,
тука пред булото,казваш му :"Падни!"
Всевишни, тъй много съм Ти благодарен!
Ти хвърли светлина в моя мрак
с нейния поглед, мил нежен лъчезарен.
Ти ми я върна,тус кеса е пак...
Красива си! Ти слънчево утро,
сипещо златни искрящи лъчи.
Сияеш с чистота- Божие чудо-
пред моиге възторжени очи.
Свръхлюбов, обожание заслужава
това съвършенство. Аз ти го отдавам.
о7.04. 2002
В приятелствоно не познаваме предел
В приятелството не познаваме предел,
подвластни станали на който,
не бихме, с поглед преумел,
решили твойто бреме или мойто.
В любезна плахост потопени,
единият от другият е част-
от интелект безкраен сме пленени
в нестихваща човешка страст.
Избликналото помежду ни чувство,
гаранция е за нашто братство,
с което правиме изкуство-
постигнато в душите ни богатство.
- Интимният предел на чистотата,
чрез нас живее в красотата.
Написано от Валери Рибаров - Mojsei
Неделя, 16 Август 2009 20:12 www.jivotyt.com
Изповед
Румяна Русева
Ето ме – цялата в блян,
в невъзможна тишина,
Заставам тихо, кротко,
и като уплашена сърна
навеждам поглед,
и сълзи закапват
по скулите ми морни,
а устните мълвят едвам:
-Да срина всякакви стени,
затвори – илюзите на ума,
оковал сърцето,
сърцето в железа.
А туй е тъй жестоко –
И поисках аз да видя
Себе си като скала –
оголена,самотна
сред хълмове, поля,
прострели се един до друг,
сред зелените пояни,
без никакви огради.
И се разплаках в покаяние,
измих в сълзите си отчаяние,
за да се родя наново
в пълноводната река,
отломките погълнала
в забрава
за „моята” любов
и „моята” държава.
май, 2009г.
Обръщане
Голямо огнено кълбо –
топъл дом от светлина
обгърна ни с любов,
и станахме като деца.
Ето нашта къща – сгушена,
сама сред тръните в гората,
где магьосници джуджета
прескачат в треволяка,
опънали въжета
в надпревара за "комата" –
вълшебен пай на чудесата.
И като в приказките се родихме
без тази орис на лъжата,
за да узрем в мъдростта,
да се прегърнем в любовта.
И огнен стълп от чудеса
изпълни нашите сърца.
А небето в ръцете ни дари
пълна кошница с вълшебства.
Ето нашето кълбо –
въртим се всички с луната
около слънцето – звездата,
огряла пътя ни просторен –
дълъг път към вечността
поела нашите сърца.
юни, 2009г.
Румяна Русева
събота, 15 август 2009 г.
Когато розите цъфтяха (Поезия)
Когато розите цъфтяха
When roses bloomed
фото - Румяна Русева
Вечност
Румяна Русева
Обичате ли рози?
Те излъчват аромат омаен,
с багри, форми всеотдайно,
И носят радост , красота -
не искат нищо от света......
Родени са да носят любовта,
с безкрайна всеотдайност
в мълчание ,
И дружелюбно те мълвят :
- Вземете моя аромат!
и махат нежно с главички.
Подчиняват се на пролетта,
лятото и есента - те са тези,
които носят любовта.
И не искат нищо от света...
2007 г.
Eternity
Rumyana Russeva
Do you love roses?
They give a charming fragrance
And selfless - with colours,
forms and beauty they give us joy
asking nothing from the world.
They were born to carry love,
with eternal silent sacrifice .
And in a friendly whisper
they are telling us,
“ Take from the scent of mine!”
And nod their tender buds.
They obey all the seasons –
Spring and summer, autumn,
For they are the ones who carry love
without asking anything from us...
2007 г.
Дъжд
В памет на Ханс Кристиян Андерсен
Водата на дъжда
отмива
моите сълзи
и засиявам
в чистота – както розите,
които под прозореца
цъфтяха.
Детето се усмихна
лъчезарно
и запя тихо,
тиха песен
на невинността –
песен нежна,
долитаща
от майчините ласки
в нощта.
А в градината на розите -
там където бях,
застигна ни
пороят на дъжда;
Дъжд в нощта,
заливащ къщи,
хора и деца…
Но аз останах,
за да пея песен
за розите
и за дъжда,
за две деца,
които гледаха…
прозореца измит
с усмихнати лица.
2008 г.
Rain
To Hans Christian Andersen
Rain water takes my tears away
to make me shine
in purity and cleanness –
like the roses blooming
under the window.
The child was smiling.
All beaming it started singing …
Quietly it sang the song of innocence –
the song of tenderness,
coming from its mother’s bosom
with the lonely night caresses.
And in the roses’ garden,
where I stood,
I was found by the rain,
pouring all over people,
houses and every child.
But I still sang my song –
about roses and the rain,
about two kids making faces,
and singing with happiness.
2008 г.
Нарциси
Ярко светещи в полето,
с поглед весел ме даряват
жълти нарциси и ето –
сякаш ми нашепват тихо:
-Ела и погледни.
Щастлива ти бъди!
Всичките цветя вземи -
очакват те като другар!
И протегналa ръка,
с длан отворена поемам
аромата на деня,
когато с радост
ще дарят любимия
или приятел...
И питат ме отново те:
- Имаш ли си ти другар
или самотата ти тежи ?
А после ми намигат:
- Ела при нас
и всичко разкажи.
2008 г.
Daffodils
Standing brightly in the fields,
looking merrily at me,
yellow daffodils are playing,
and quietly they are telling me :
“Come and see. We want you
happier to be!
And all the flowers in the fields
are friendly waiting to get picked.!”
I stretch my arm to take
the scent of their heads in hand –
the fragrance of the day,
when they will give delight
to my beloved or my waiting lad.
And they ask me once again:
-Are you lonely?
Have you got a friend?
Then they merrily wink at me,
“Come to us, we want
your friend to be.
2008 г.
Розата
На Уилиям Бътлър Иейтс
Една червена роза ми говори
тихо в нощта и главичка свела,
кимва ми с тъга – червена роза
с пaрфюма на пътя ми познат.
Пътека на борба и на съдбовна битка
със злото по света,розата зове ни
с любов - тя носи ни победата
на любовта в небесната съдба.
Виждам нейната усмивка в духа си –
Слънчеви лъчи целуват се с небето –
Какво ще стане... да изгубя своите очи
и се предам на красотата,
дълбоко скрита във сърцето?
2008 г.
* У.Б. Иейтс - Известен ирландски поет, ярък предстанител на късния романтизъм
The Rose
To William Butler Yeats
Quietly the rose - all red,
is lolling its head above,
and I hear it’s speaking
nice words of love
A red rose with the perfume
of a lonely known path -
The path of struggle and a fateful fight
with the evil power of the might.
The rose ‘s scent is calling us
to give the victory of love
and the joyful song of heaven’s mirth.
I see the rose of my spirit smiles -
The sun is kissing heavens with light;
What will happen, if I sacrifice
my eager eyes and see the beauty
in your noble heart?
* W. B. Yeats - a famous Irish poet, an outstanding representative of the late romanticism
Битие
Очите нашепват
молитва,
Дърветата мълвят
слова
на песен тъжна,
непозната –
забулена в тъга
за неизвестността.
Издайнически
стръкове трева
тревожно
се споглеждат.
И страхливо питат:
- Какво ли е това?
Къде сме сега?
Вятърът забързан
залюля листа,
зашумя тревожно,
сподавено изхърка :
-Тайната остана
неразкрита.
Разбрахте ли, това?
Човешкият род отлетя.
Накъде? –
На планетата Земя
за да ни носи греха,
и да страда
в тъмнина
от неизвестността
на своята съдба .
А ние живеем
с тази тъга
И не знаем защо е
всичко това...
При тез слова,
цветята сбръчиха лица
и кимнаха - без радост...
А човекът
в безмълвие се сви
и зарея поглед
надалече. ..
Замисли се,
въздъхна,
и отправи взор
към небесата,
към несбъдната си мечта...
да им върне радостта.
1992 г.
Румяна Русева
Genesis
Тhe eyes as if whisper prayers,
The trees are murmuring words
of an unknown song of sadness –
veiled in a grief of uncertainty, untruth.
Blades of grass wave in secret,
looking at each other in a worry
and ask in loneliness and fear:
“What’s that? Where are we now?
The wind lolled the leaves in a hurry,
And made an uneasy noise,
a choking groan:
“The secret was left unknown,
Have you understood all this?
Mankind flew away...
Do you know where? – On the Earth ,
to carry all its wrongs
and being in an awful darkness
to suffer from its destiny uncertain.”
Hearing the words, all flowers
showed withered faces,
then nodded mirthless heads.
And man withdrew into himself ,
his eyes wandering somewhere…
following a hopeless dream
that had failed to win.
And then he gave a sigh,
deep in dismal thoughts.
Then, he looked at the gloomy sky,
to find his dream
and give delight to everything.
1992 г.
Rumyana Russeva
When roses bloomed
фото - Румяна Русева
Вечност
Румяна Русева
Обичате ли рози?
Те излъчват аромат омаен,
с багри, форми всеотдайно,
И носят радост , красота -
не искат нищо от света......
Родени са да носят любовта,
с безкрайна всеотдайност
в мълчание ,
И дружелюбно те мълвят :
- Вземете моя аромат!
и махат нежно с главички.
Подчиняват се на пролетта,
лятото и есента - те са тези,
които носят любовта.
И не искат нищо от света...
2007 г.
Eternity
Rumyana Russeva
Do you love roses?
They give a charming fragrance
And selfless - with colours,
forms and beauty they give us joy
asking nothing from the world.
They were born to carry love,
with eternal silent sacrifice .
And in a friendly whisper
they are telling us,
“ Take from the scent of mine!”
And nod their tender buds.
They obey all the seasons –
Spring and summer, autumn,
For they are the ones who carry love
without asking anything from us...
2007 г.
Дъжд
В памет на Ханс Кристиян Андерсен
Водата на дъжда
отмива
моите сълзи
и засиявам
в чистота – както розите,
които под прозореца
цъфтяха.
Детето се усмихна
лъчезарно
и запя тихо,
тиха песен
на невинността –
песен нежна,
долитаща
от майчините ласки
в нощта.
А в градината на розите -
там където бях,
застигна ни
пороят на дъжда;
Дъжд в нощта,
заливащ къщи,
хора и деца…
Но аз останах,
за да пея песен
за розите
и за дъжда,
за две деца,
които гледаха…
прозореца измит
с усмихнати лица.
2008 г.
Rain
To Hans Christian Andersen
Rain water takes my tears away
to make me shine
in purity and cleanness –
like the roses blooming
under the window.
The child was smiling.
All beaming it started singing …
Quietly it sang the song of innocence –
the song of tenderness,
coming from its mother’s bosom
with the lonely night caresses.
And in the roses’ garden,
where I stood,
I was found by the rain,
pouring all over people,
houses and every child.
But I still sang my song –
about roses and the rain,
about two kids making faces,
and singing with happiness.
2008 г.
Нарциси
Ярко светещи в полето,
с поглед весел ме даряват
жълти нарциси и ето –
сякаш ми нашепват тихо:
-Ела и погледни.
Щастлива ти бъди!
Всичките цветя вземи -
очакват те като другар!
И протегналa ръка,
с длан отворена поемам
аромата на деня,
когато с радост
ще дарят любимия
или приятел...
И питат ме отново те:
- Имаш ли си ти другар
или самотата ти тежи ?
А после ми намигат:
- Ела при нас
и всичко разкажи.
2008 г.
Daffodils
Standing brightly in the fields,
looking merrily at me,
yellow daffodils are playing,
and quietly they are telling me :
“Come and see. We want you
happier to be!
And all the flowers in the fields
are friendly waiting to get picked.!”
I stretch my arm to take
the scent of their heads in hand –
the fragrance of the day,
when they will give delight
to my beloved or my waiting lad.
And they ask me once again:
-Are you lonely?
Have you got a friend?
Then they merrily wink at me,
“Come to us, we want
your friend to be.
2008 г.
Розата
На Уилиям Бътлър Иейтс
Една червена роза ми говори
тихо в нощта и главичка свела,
кимва ми с тъга – червена роза
с пaрфюма на пътя ми познат.
Пътека на борба и на съдбовна битка
със злото по света,розата зове ни
с любов - тя носи ни победата
на любовта в небесната съдба.
Виждам нейната усмивка в духа си –
Слънчеви лъчи целуват се с небето –
Какво ще стане... да изгубя своите очи
и се предам на красотата,
дълбоко скрита във сърцето?
2008 г.
* У.Б. Иейтс - Известен ирландски поет, ярък предстанител на късния романтизъм
The Rose
To William Butler Yeats
Quietly the rose - all red,
is lolling its head above,
and I hear it’s speaking
nice words of love
A red rose with the perfume
of a lonely known path -
The path of struggle and a fateful fight
with the evil power of the might.
The rose ‘s scent is calling us
to give the victory of love
and the joyful song of heaven’s mirth.
I see the rose of my spirit smiles -
The sun is kissing heavens with light;
What will happen, if I sacrifice
my eager eyes and see the beauty
in your noble heart?
* W. B. Yeats - a famous Irish poet, an outstanding representative of the late romanticism
Битие
Очите нашепват
молитва,
Дърветата мълвят
слова
на песен тъжна,
непозната –
забулена в тъга
за неизвестността.
Издайнически
стръкове трева
тревожно
се споглеждат.
И страхливо питат:
- Какво ли е това?
Къде сме сега?
Вятърът забързан
залюля листа,
зашумя тревожно,
сподавено изхърка :
-Тайната остана
неразкрита.
Разбрахте ли, това?
Човешкият род отлетя.
Накъде? –
На планетата Земя
за да ни носи греха,
и да страда
в тъмнина
от неизвестността
на своята съдба .
А ние живеем
с тази тъга
И не знаем защо е
всичко това...
При тез слова,
цветята сбръчиха лица
и кимнаха - без радост...
А човекът
в безмълвие се сви
и зарея поглед
надалече. ..
Замисли се,
въздъхна,
и отправи взор
към небесата,
към несбъдната си мечта...
да им върне радостта.
1992 г.
Румяна Русева
Genesis
Тhe eyes as if whisper prayers,
The trees are murmuring words
of an unknown song of sadness –
veiled in a grief of uncertainty, untruth.
Blades of grass wave in secret,
looking at each other in a worry
and ask in loneliness and fear:
“What’s that? Where are we now?
The wind lolled the leaves in a hurry,
And made an uneasy noise,
a choking groan:
“The secret was left unknown,
Have you understood all this?
Mankind flew away...
Do you know where? – On the Earth ,
to carry all its wrongs
and being in an awful darkness
to suffer from its destiny uncertain.”
Hearing the words, all flowers
showed withered faces,
then nodded mirthless heads.
And man withdrew into himself ,
his eyes wandering somewhere…
following a hopeless dream
that had failed to win.
And then he gave a sigh,
deep in dismal thoughts.
Then, he looked at the gloomy sky,
to find his dream
and give delight to everything.
1992 г.
Rumyana Russeva
Абонамент за:
Публикации (Atom)